Андрей Жеков: Причината да се разбие отборът през 2012 година бе в Радостин Стойчев


Андрей Жеков: Причината да се разбие отборът през 2012 година бе в Радостин Стойчев
12-05-2019 18:00

 

 

Андрей Жеков, който е част от щаба на Силвано Пранди в националния ни отбор по волейбол, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Легендарният разпределител бе дългогодишен капитан на „лъвовете“. В треньорството се впусна отскоро, като първо бе асистент на Владо Николов в Левски. За България Жеков има повече от 250 срещи, а с негово участие дойдоха последните три отличия за страната ни от големи форуми – бронзовите медали от Мондиал 2006, от Световната купа година по-късно и от Евро 2009. В 25-годишната си кариера на клубно ниво, освен на родна земя, игра успешно в Русия, Гърция, Турция, Италия и Румъния.

 

Здравей, Андрей! Подготовката на националния ни отбор по волейбол стартира, а в отсъствието на Силвано Пранди ти си човекът, който води този процес. Какви са впечатленията ти от старта ?

Това е ново начало както за мен, така и за момчетата. Както винаги, на старта има настроение. Все още е отработваща седмица, тъй като Силвано не е дошъл. В момента, в който той се присъедини, нещата ще бъдат поставени точно по начина, по който той иска. Тази седмица е по-скоро опознавателна. Не че имат нужда, все пак това са топ състезатели и няма нужда да се запознават с топката. Но просто има разлика – някои са свършили със сезона по-отдавна, а други по-скоро. Трябва да се уеднаквят нивата.

 

Има ли приоритетни състезания? Олимпийската квалификация ли е номер 1? Как ще си разпределите силите в Лигата на нациите и в Европейските игри в Минск?

Смятам, че Силвано Пранди най-добре ще прецени. Според мен приоритетът е олимпийската квалификация и е повече от ясно. Световната лига е всяка година, а олимпиадата – веднъж на четири. При положение, че сме изпуснали последните олимпийски игри, смятам, че е редно да се направи всичко възможно отборът да бъде в най-доброто си състояние точно на олимпийската квалификация.

 

Изненада ли те поканата на Силвано Пранди? Имаше ли колебания дали да приемеш?

Изненада ме приятно. За начинаещ треньор и човек, който доскоро е бил състезател и иска да се занимава с треньорска работа, възможността да бъде с топ човек в тази професия като Силвано е огромна. Колебанията ми бяха по-скоро от характера на това, че до онзи ден съм бил съотборник с голяма част от момчетата в продължение на много години. Тук е моментът как да направим разликата и да сложим някаква бариера, което не е толкова лесно. Но в същото време за мен е уникална възможност да почерпя от неговия опит. Преди 10 години също беше треньор на националния отбор, но е съвсем различно, когато си състезател. Мисленето ти е съвсем различно, когато те ръководи човек като Силвано. Повече си вглъбен в това, което ти трябва да направиш като състезател. Отстрани сега е по-различно и поне засега ми е много интересно да видя какво предстои.

 

 

Къде на картата на световния волейбол е България днес? Можем ли да победим всеки?

Смятам, че можем да победим всеки, но можем и да загубим. Не е толкова различно сега и ако върнем години назад горе-долу беше същото. На първата тренировка им пожелах да са здрави и когато дойдат важните и решаващи моменти, главите им да са напълно свежи и подготвени. Да не сме изхабени вече и треньорският щаб, и състезателите. Освен да си здрав и в добра физическа форма, много важно е и в какво състояние е главата.

 

Какво ни липсва, за да бъдем непрекъснато в елита, в топ 4? Да опровергаем италианците, които казват, че България може да победи всеки, но никога не може да изкара на топ ниво един цял турнир…

Сега чувам, че италианците са казали такова нещо. Може би има защо като нация да имат голямо самочувствие, защото в продължение на 10 години имаха само две-три загуби за периода. Но реално погледнато, гледайки България и колко състезатели имаме, смятам, че нещата са доста добре като ниво на националния отбор. Със сигурност е добре да има големи очаквания и не е толкова добре, когато не се оправдават. Не е лошо хората да имат желание отборът да бъде в топ 4. Друг е въпросът, че просто има държави с по-големи традиции, с по-голям ресурс – чисто човешки потенциал, тренират много повече хора, може би имат по-стабилна основа, върху която изграждат. Моето мнение е, че можем да победим всеки, а дали ще бъдем в топ 4 във всеки турнир – кога сме били сред най-добрите четири в продължение на години? Конкуренцията е много сериозна, силите са изравнени.

 

Но по четвърти места сме може би в топ 4…

И тук има различно мислене – но сме в топ 4! А ако не сме там, ще бъдем примерно осми. Жалко е, защото си много близо. Четвърти си, когато си загубил два финала за един ден. Много често става така – губиш полуфинал и след няколко часа трябва отново да излезеш да играеш. Така може да загубиш два мача за 20 часа, което е ужасно. На състезателите им е още по-ужасно – може да бъдете сигурни. Но пък все пак си на полуфинал и в топ 4.

 

 

Не смяташ ли, че трябва да се преустанови с темата за Матей Казийски – дали ще се връща в националния отбор? При всеки нов селекционер като че ли това е най-важното, а вероятно той скоро ще се откаже от волейбола, докато ние продължаваме да си говорим за него…

Със сигурност няма нужда въобще да се коментират качествата на Матей. Като цяло Матей е талант, който се ражда много рядко. Идвайки нов треньор и имайки такъв талант, първото нещо е дали ще се върне в отбора. Но смятам, че това е въпрос, който трябва да се зададе към него. И ако каже: „Не, аз нямам желание“, темата трябва да е приключена, защото всичко друго е едно и също повтаряне. Той е възрастен човек, с вече голям житейски опит.


Виждаш ли млади състезатели, които се доближават до неговата класа, до тази на Теди Салпаров и Цветан Соколов?

Смятам, че винаги ще има състезатели и това е хубавото. Моето завръщане към волейбола като треньор стартира точно покрай сина ми, който започна да тренира този спорт. Припомних си откъде съм тръгнал и виждам, че деца има. А това означава, че някой ден ще има и състезатели на високо ниво. Пожелавам си да има играчи като тях, а защо не и да ги задминат!

 

Обичаш да казваш нещата такива, каквито са – с какво би направил компромис и с какво не?

Това е хубав въпрос. Компромиси съм правил много и мога да ги правя. Въпросът е кое е приоритет. Ако говорим за работата ни във волейбола, водещо трябва да е отборът и съответно постигането на резултат. Но в никакъв случай не трябва да се минават граници. Трябва да умееш да правиш компромиси, но в същото време и да умееш да отстояваш позиции.

 

Любов от пръв поглед ли беше твоята история с волейбола? Как започна?

Имах период, в който тренирах. После, предполагам като много деца, се отдалечих. Пробвах други спортове и след това вече се върнах в залата. От 13-годишен все съм си волейболист.

 

А защо заложи на този спорт? Какво ти хареса в него?

Децата отиват в залата по-скоро заради някой приятел или съученик. След това викат нов приятел, харесва им и така става отбор. Сега е горе-долу така, но едно време беше по-различно. Влизаха в класовете, избираха по-високите, по-атлетичните, преценяваха колко ще пораснеш… Сега определено това липсва и може би не е лошо да се върне, защото децата пак са си в класните стаи. Просто трябва да ги вземем оттам и да ги вкараме в залата или на стадиона.

 

Шампион си с Левски и със Славия – каква е разликата между годините, когато триумфира и сегашното ниво на българското първенство?

  Трудно ми е да направя съпоставка, защото има голяма разлика във времето. Със Славия бях шампион на 15 години, нямах толкова игрово време, всичко беше ново за мен и даже стресиращо. Шампионските титли с Левски пък вече бяха в момент, в който аз и голяма част от съотборниците ми вече бяхме и национални състезатели, както е сега в Нефтохимик.

 

 

 Играл си в първенствата на Русия, Гърция, Турция, Италия, Румъния – къде се чувстваше най-добре?

Като начин на живот със сигурност в Гърция. Почти на всички места съм бил със семейството ми, което за мен е било най-важното. Като игра съм имал периоди, в които съм се чувствал добре във всеки един отбор. Може би в последните ми години в Румъния, когато бях с Мартин Стоев, играех най-добре. Но пък беше трудно, защото семейството ми беше в София – децата на училище, а аз бях сам. Стигаш да възраст, в която се замисляш какви са приоритетите. Но като начин на живот, като отношение може би бих избрал Гърция. Отборът ни в Румъния бе доста под европейското ниво, но успяхме да победим добри тимове от Шампионска лига. Така че като игра може би най-добре бе там.

  

  Разкажи нещо за дебюта си в националния отбор – каква беше конкуренцията, в какъв тим попадна?

Моят дебют беше малко странен. От много рано се опитваха да ме вземат в националния отбор. Това е мястото, на което играят най-добрите състезатели, но всяко нещо трябва да е с времето си. 17-годишен отидох за първи път на лагер с националния отбор. После имаше периоди, в които трябваше да играя за младежкия тим, но пък искаха да съм в мъжкия състав. След това вече дойдоха и травмите.

 

Как те приеха при мъжете? Кои бяха лидери тогава?

 Добре ме приеха. Спомням си Мартин Стоев, Любо Ганев, Найден Найденов, Ники Иванов… Някои от тях също бяха още в началото си. Първо бях в националния отбор, след това две години въобще не можех да играя волейбол заради проблемите ми с коляното и през 2003 г. започнах наново.

 

 

 

Кое е най-ценното отличие за теб? Имаш бронзови медали от световно първенство, от европейско, от Световна купа…

Всички са ценни. Карайки ме след толкова години да се чувствам горд, означава, че са важни, защото са постигнати с националния отбор. Имам и други отличия, но те не ме карат да се чувствам така. Но в същото време и в тези медали има известна горчивина. Особено медала от европейското през 2009 г., когато треньор ни беше Силвано Пранди. Смятам, че тогава бяхме най-готови и най-близо да станем европейски шампиони. Но пак се стигна до прословут полуфинал, който загубихме.

 

Тръгна си от националния преди Олимпийските игри в Лондон. Каква беше причината и съжаляваш ли?

Тогава не съжалявах. Беше правилното решение, защото самият аз бях абсолютно изчерпан. По принцип темата е болезнена за мен. В периода преди олимпиадата вложихме много усилия не само на игрището, но и извън него – разговори, убеждавания как да се навием и да успеем. И в един момент се стигна дотам, че всичко се разби и това ме отказа. Най-странното е, че просто нямах желание един месец преди олимпиадата и седмица преди финали на Световна лига, на които бяхме домакини. Този отбор имаше всичко. Бил съм толкова години в националния отбор и при толкова треньори, организацията тогава беше на такова ниво, но в същото време не играехме добре и нямахме резултати. Изведнъж всичко това се срина. Причините са ясни.

 

Въпреки всичко отборът после се вдигна и стана четвърти – как си го обясняваш?

Отборът игра освободено и това им помогна. Много е важно главата ти да е свежа. Големият зор беше как да се класираме. И сега продължава да бъде. Олимпиадата е турнирът, за който е най-трудно да се класираш. Знаейки, че олимпийските игри са веднъж на четири години и като спортен форум е най-голямото нещо за всеки един състезател, нямаш много шансове. През 2012 г. загубихме една домакинска квалификация и преди втората напрежението беше до червено.

 

Тогава изгоряха бушоните…

  При някои хора бяха изгорели и по-рано, но е било подготвено, за съжаление.

 

Година по-късно триумфираш с титла и купа на Румъния - с отбора на Томис (Констанца), воден от треньора Мартин Стоев. Усети ли се жив за волейбола тогава?

 Усетих се дори по-жив, отколкото бях преди да спра. Тази година ми подейства, защото съм такъв тип, че когато не се занимавам с волейбол, се отдалечавам, изчиствам се, не ме интересува толкова, не гледам толкова… Просто изключвам главата. Това ми помага после да съм по-пълноценен. Без да звучи нескромно, но бях по-силен състезател, когато се върнах след повече от година без въобще да съм стъпвал в залата.

 

Контузиите са част от елитния спорт – ти преживя четири много сложни операции. Как влияе това?

 Тежко е, защото при мен нещата се случиха в период, в който бях показал някакъв талант. Точно преди да започнат да се случват нещата, изведнъж спираш и то по начин… Един път операция, опитваш се да се върнеш, но не се получава. Втори, трети, четвърти… Мина период от две години и стигнах до решението, че правя последен опит и ако не се оправя, просто приключвам с волейбола на 22 години, реално преди да съм започнал. Имах късмет, може би голяма воля и желание, подкрепа от всички около мен да се възстановя и успях.

 

Как влияят конфликтите на атмосферата в национален или в клубен отбор?

Ако погледнем конфликтите, които се случиха през 2012 г. и последствията от действията на Радостин Стойчев, отборът се представи добре, след като се класира на Олимпиадата. Но със сигурност не са добре нещата. Не казвам, че всичко трябва да е безоблачно, но точно тези конфликти ощетиха хора като мен, като Матей, които бяха положили сериозни усилия да стигнем дотам. Но остана нещо, което не можахме да го изживеем.

 

В треньора ли бе главната вина тогава?

Доколкото съм запознат с нещата, а бях доста запознат, е така. Поне за мен това беше причината да се разбие отбора. Беше създадена организация, каквато не е имало. Дано да има след време, но всичко беше много добре направено. Най-добре може да каже Радостин какви конфликти е имало и с кого. Но в крайна сметка ние сме били състезатели, а той – треньор. И изведнъж отборът остана без треньор и без някои състезатели.

Не обичаш да си под светлините на прожекторите – какво остава скрито за хората, които не те познават?

Много неща, при положение, че не съм често под светлините на прожекторите. Смятам, че съм напълно обикновен човек. Държа най-вече и основно на семейството си, на времето с тях. Предпочитам така и да бъде.

 

Най-близките ти приятели във волейбола?

Най-близкият ми приятел от волейбол е Боян Йорданов и това не е тайна. Не мога да кажа, че съм направил големи приятелства, но пък за сметка на това смятам, че дори и малкото, които имам, надявам се са истински.

 

Кое е най-ценното качество, което цениш у хората?

Откровеността, защото не понасям лицемерието.

 

 

 А има ли я?

Все по-рядко. Хората не са откровени и точно затова при компромисите трябва да има граници. По принцип не понасям лъжата и лицемерието.

 

Постоянно ли си обсебен от волейбола или в личните моменти успяваш да се откъснеш?

В периодите, в които се занимавам с волейбол, съм много отдаден. А в периодите, в които съм отдалечен от спорта, съм тотално далеч и въобще не може да се каже, че имам нещо общо с волейбола.



---

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

 

BGvolleyball.com напомня, че можеш да следиш последните новини и като ни последваш в социалната мрежа Туитър чрез @BGvolleyballCom !

 

Можеш да ползваш и мобилната версия на BGvolleyball.com за смартфони и таблети, която е налична на адрес m.bgvolleyball.com


Тагове: Андрей Жеков, Радостин Стойчев, България национален отбор волейбол мъже
Коментари
Други новини