Царицата на волейбола влюбена в Перник


Царицата на волейбола влюбена в Перник
10-08-2012 13:45 | Мила Михайлова

Родена с късмет на 13-ти в петък, но живяла в годините, когато не беше разрешено да бъдеш звезда на отбора

 

Легендарната волейболистка Цветана Божурина е родена на 13 юни 1952 г в Перник. От 16-годишна играе в женския отбор на Миньор (Пк), после в Академик и ЦСКА. Европейска шампионка с националния отбор от първенството в  София 1981 г., бронзова медалистка от ЕП в Лион 1979 г., носителка на бронз от олимпийските игри в Москва 1980 г. Печели КЕШ (Купа на европейските шампионки) с ЦСКА през 1979 г. След като през 1982-ра я „пенсионират” от националния тим на 30 г. Божурина заминава за Италия и играе 6 години за Равена. От 1988 г. работи като треньор в Италия в продължение на 5 сезона. Омъжва се за журналиста от „Гадзета дело спорт” Алесандро Филипини. На олимпиадата в Атина 2004 е треньор на сестри Янчулови в турнира по плажен волейбол. 60-годишнината на голямата шампионка е повод Цеца Божурина да ни разкаже няколко истории. Започваме естествено с рождението.

 

Холандска волейболистка ми каза, че не е виждала по-грозен град от моя Перник. Видя го по време на Европейското 1981 г. в София, когато една от групите на първенството игра мачовете си в родния ми град. Река Струма течеше мазна, въздухът не ставаше за дишане. Но аз се гордея, че съм родена в Перник. Боли ме за този град и си го обичам. Родена съм под щастлива звезда на 13-ти, в петък. Имах късмета да се родя в точното време, на точното място, между точните хора. Другото щастливо обстоятелство в моя живот е, че срещнах друг перничанин – треньора Васил Симов, с който станахме  бронзови медалистки от олимпийски игри и европейски шампионки. Той не ни направи волейболистки, вече бяхме изградени. Но Васо беше човекът, личността, интелектът, характерът, който изведе българския женски национален отбор до големите успехи. Доста време ще мине, за да стигне до тези върхове друг наш отбор.

 

Никога не съм била кой знае колко надарена да скачам, но имам много бърза ръка. Най-любимо ми беше да забивам. Нищо друго не ме забавляваше повече. Стремях се да го правя най-силно и най-добре, че всички да ахкат. Тия възклицания и възхищения в сюблимния момент на атаката ме правеха щастлива. Обожавах да събирам погледите. Артистка не съм била никога на игрището. Бях стойкаджийка и признавам - адски мързелива. Много мразех тренировките. Затова Васо Симов постоянно ме следеше. Даже с камера. Когато трябваше да гледаме някой мач, за да му направи разбор, Васо първо пускаше кадри от това как аз се мотая, почесвам или играя с топката художествена гимнастика. Всички умираха от смях.

 

Живяхме в години, в които не беше разрешено да бъдеш звезда на отбора. Всичко беше под контрол, всичко се следеше. Но извън игрището исках да бъда забелязана. Основната ми задача беше да бия на очи. Нищо нямаше по магазините и не се пазаруваше, както сега, с многото пари по бутиците в чужбина. Купувах парчета плат от битаците, носех на моите шивачки и си правех тоалети по модели от списание „Бурда”. По едно време даже ми викаха Бурдата. Ако сега се погледна как съм изглеждала тогава ще умра от смях.  Но това ми харесваше. В България не можехме да си купим нищо, трябваше да си го донесем от чужбина. Тогава ставахме най-големите черноборсаджии.  Непрекъснато ме изпращаха със списък за покупки на приятели и роднини, на които не можех да кажа „не”. Обикновено купувах тоалети за абитуриентски балове, лекарства и части за коли. А си рискувах кариерата, защото трябваше да скрия тези пари. Ако те хванат с валута, може да не играеш никога вече в националния или клубния отбор. Това са куриозите на онова време.

 

Очаквай скоро още истории на една от най-добрите ни волейболистки в цялата история на този спорт у нас.


Тагове: Цеца Божурина
Коментари
Други новини