Бомбардировача!

 

 

 

 

Стотици деца всеки ден влизат в залата на Славия в столицата. Обуват гуменките си и прекарват час и половина в игра на любимия си волейбол. Родители се оплакват за лошите условия, често негодуват и за парите, и за студа, и за всичко, което ги заобикаля. Оправдават се: това е положението, така е в България. Ако знаеха обаче и малка част от трудностите, с които се е справял човекът, чието име носи спортното съоръжение, може би щяха да преосмислят ценностите си. Панайот Пондалов не е познат на голяма част от сегашните фенове на волейбола. Да, знае се, че е легенда, но как точно извоюва всичките си титли и награди?! Пред какви трудности и изкушения е бил изправен? През кариерата си Пондалов е отказал десетки примамливи предложения за чужбина, преборил се е с невероятните лишения и предизвикателства и е останал верен на спорта и България!

 

Детството си Панайот Пондалов прекарва в родния Сливен. Учи в тъкарското училище "Митрополит Серафим", а после продължава в прогимназията "Д-р Иван Селимински". От 1941-а до 1944-а е в мъжката гимназия "Добри Чинтулов", където започва да спортува волейбол. През 1944 г. е приет в текстилния техникум, който и завършва четири години по-късно. Тренира здраво, харесва спорта още от първия път. Често повежда заниманията бос или по цървули, защото няма гуменки с толкова голям размер. Само след две години тренировки - през 1945-а, е включен в градския отбор на Сливен. Именно от него започва и славната му кариера.

 

 

 

 

 

Треньорът на националния ни тим по това време Валентин Анков забелязва силните атаки и бомбения сервис на Румбата (както е прякорът на Пондалов още от дете) на областните ученически първенства в Бургас през 1947 година. Две години покъсно Анков праща повиквателна на волейболиста за лагера на представителния ни тим за световното първенство в Прага. Пондалов тогава е новобранец в спорта, заедно с имена като Тодор Симов. Не притежава особена техника, но е изключително дисциплиниран и изпълнителен.

 

 

Дебютира за националния ни отбор на световното първенство в Прага срещу Франция. Здравенякът от Сливен веднага впечатлява с мълниеносните си поразяващи сервиси, а България става трета в света на мондиала. През януари 1950-а отива войник в трудови войски и е привлечен в отбора на Ударник (сега Славия) като основен нападател. Същата година столицата ни е домакин на европейското първенство, а Румбата печели симпатиите и на публиката, и на специалистите. Заимства най-доброто от любимите си волейболисти – руснаците Рева и Щагин, и развива изключителна атака, бомбени сервиси и добра защита, които му носят прозвищата Парния чук, Поразяващата ръка и Бомбардировача. България е на крачка от първия си евромедал, като повежда с 2:0 на Унгария в пряка битка за бронза. Тогава обаче всичко се обръща и гостите успяват да изтръгнат победата в петгеймова битка.

 

Още следващата година през 1951-а, на европейското в Париж, именно Пондалов е с огромна заслуга за най-високия ни връх на шампионата на Стария континент - сребърните медали. Волейболистът е избран за най-добър нападател на турнира заради резултатната си игра, която носи и българските победи. Пондалов затвърждава името си на един от най-силните нападатели в света и през следващите години, като по време на световното първенство в Москва 1952 г. също приковава вниманието на журналистите. Отборът ни заминава за руската столица почти без подготовка - щабът не е знаел дори и бройката на участниците в шампионата. За отделните състезатели на съперниците ни пък се знае единствено по спомените на волейболистите ни. Пътят с влак отнема два дена и половина, като заминаваме без изиграна дори и една контрола. Въпреки това всички специалисти ни сочат като потенциални медалисти. Волейболното трио Тодор Симов, Боби Гюдеров и Панайот Пондалов оправдават очакванията и България

повтаря успеха от Прага с бронзовите медали.

 

 

 

 

 

 

 

 

На световното в Париж през 1956-а и европейското първенство в Прагадве години по-късно волейболните ни национали остават извън призовататройка. Пондалов обаче е избран в най-добрите шестици на шампионатите. За 15-те години "стаж" в националния тим Пондалов печели четири медала за България на световни и европейски първенства. Волейболът късно става олимпийски спорт и Румбата така и не успява да прекрачи в петте кръга, но всички волейболни олимпийци трябва да знаят, че и той е с основната заслуга да бъдат там. Пондалов е в онзи знаменит отбор с Тодор Симов и Борис Гюдеров.

 

"Със своите физически качества Панайот сякаш бе предопределен за волейбол, а може би волейболът е създаден за него! Така бяхме стиковали нашите действия, че само с един поглед той разбираше какво съм намислил и какво трябва да направи в момента, за да победим. В мачовете от републиканското първенство за нас бе най-трудно да играем срещу него. Имало е мачове, в които е бил неузнаваем и безпощаден. Както се казва- сам ни е взимал геймове и мачове", спомня си Тодор Симов за Пондалов.

И думите на великия български разпределител се потвърждават с медали.

 

Нападателят е с основен принос за трите титли на Ударник, на който е и капитан през 50-те години - 1952 г., 1953 г. и 1956 г. Нелепа катастрофа с трамвай обаче слага преждевременен край на спортната му кариера. След инцидента през 1961-а Пондалов прекарва месеци в болница, обездвижен в гипсово корито. С невероятни усилия и мъки прави гимнастика с гири, но за активен спорт е нереално да се говори. Волейболът обаче остава в кръвта на Румбата и още следващата година той отново е в залата - вече

като треньор на мъжете.

 

 

 

 

 

Усетът му за таланти го праща в младежката селекция и повече от 20 години работи в школата на Славия. Бързо печели обичта на децата, като винаги повтаря на възпитаниците си: "Във всичко, което правите, трябва да се влага чувство, за да се изпита удоволствие от него. Само така ще постигнете съвършенство и ще получите признанието на хората. А във волейбола... в него са нужни още хъс, спортна злоба и лишения от редица удоволствия. Това ще рече режим, режим и самоконтрол, труд, труд и много пот..." 

 

"Пондалов ме въведе във волейбола, беше строг треньор, но страхотен педагог. Той нямаше тайни в тази игра, познаваше я из основи.Имаше и невероятен подход към децата, успяваше да ни запали и да ни прикове в залата за дълги години. Изключителен човек", спомня си и разпределителят Пламен Христов, който по-късно с националния ни тим печели бронзовите медали на световното първенство през 1986-а и на европейското през 1983 година. 

 

Болестта на ХХ век спира житейския път на Панайот Пондалов едва на 58 години. Неговата всеотдайност и знаменитата му игра обаче остават завинаги сред привържениците на световния спорт, а името му завинаги ще бъде изписано със златни букви.

Панайот Пондалов печели четири от 12-те медала на България

 

 

Роден на: 7 май 1926 г. в Сливен

Починал: 4 септември 1984 г.

Пост: нападател

 

1945-1949 Градски отбор на Сливен

1950 - 1961 Славия

Трикратен шампион на България - 1952, 1953, 1956

Носител на Купата на България -1957

1949 - 1961 национален състезател

 

Бронзов медалист от първенството в Прага 1949

Сребърен медал от европейското първенство Париж 1951

Бронзов медал от световното първенство в Москва 1952

Златен медал от студентските игри Будапеща 1954

Бронзов медал от републиканското първенство 1954

Бронзов медал от европейското първенство Букурещ 1955

Бронзов медал от републиканското първенство 1955

Носител на Купата на съветската армия 1958

Почетен гражданин на Париж от 1956 г.

Почетен гражданин на Сливен от май 2004 г.