Димитър Каров: Днешният волейбол е жесток

Докато съм жив, ще страдам, след като изпуснахме първото място на световното първенство в София, твърди легендата

Димитър Каров е най-добрият разпределител в световния волейбол в края на 60-те години на миналия век. Участвал е на три олимпиади – Токио ′64, Мексико ′68 и Мюнхен ′72. На последната България е големият фаворит, но стига до четвъртото място. Две години по-рано отборът, начело с капитана Каров, губи от ГДР в легендарния финал на световното първенство в София. Тогава водим с 13:5 в решителния пети гейм, но накрая губим с 13:15.

Още като ученик Каров играе за мъжкия отбор на ЦСКА и печели първата си титла в първенството. Благодарение на неговата магическа техника на разпределител „червените” стават европейски клубни шампиони през 1969 г.

- С какво свързваш участието си в три олимпиади?
- Това е върхът на спорта. Не само за мен. Трябва да си бил там, за да усетиш неповторимото чувство да си в центъра на света. На едно място с цвета на спорта, с хората, които се готвят четири години само за това събитие.

- Коя е най-запомнящата се случка, свързана с Олимпийските игри?
- Например на Игрите в Мюнхен през 1972-ра имаше атентат, а ние бяхме на по-малко от 200 метра от сградата на отвлечените спортисти и треньори. Усетихме едно движение и огромно напрежение, но чак на другия ден разбрахме какво се е случило. Ситуацията беше секретна, за ден олимпиадата беше спряна, а обстановката стана почти военна.

- Но все пак се класирахте четвърти!
- Да. Много комплименти, малко удовлетворение.

- Какво беше най-трудното в твоята блестяща кариера?
- На първо място, да си извоювам място в ЦСКА и в националния отбор и да стана капитан на отборите. После за мен всеки мач е труден, защото като разпределител ти извезваш играта с ръцете и мисълта си. В националния отбор бях точно 10 години. От 1962 г. след световното първенство в Москва, където не играх, защото имах херния и треньорът ми Димитър Захариев сметна, че нямало смисъл да рискувам. Участвах в три олимпиади, в три световни първенства, в 3 европейски също...

- Независимо че отборът ни е бил много добър и в Токио, и в Мексико, случайност открива пътя на българските волейболисти до олимпийския подиум, така ли беше?
- В Токио беше първата поява на волейбола на олимпийска сцена изобщо. Участваха 10 мъжки отбора. Вярно е, че бяхме включени допълнително в олимпийския турнир на мястото на отказалия се отбор - представител на Африка – ОАР, а за Мексико пък се отказа Тунис. Но с какъв ентусиазъм само заминахме за Токио, пък и за Мексико. Първо за японската олимпиада, където се класирахме пети, макар че все едно бяхме на друга планета. Японците бяха направили магистрала от летището до олимпийското село за чудо и приказ. На колони се вървеше отгоре над къщите, с полицейски ескорт, ние гледахме като паднали от Марс...

- В олимпийското село хиляди велики спортисти, ти си между тях, беше фантастично
- Японците бяха много внимателни като организатори, кланят ти се където те видят, по 20 пъти, но докато разберем, че ритуалът им изисква последни те да се поклонят, голямо навеждане падна. Олимпийският турнир се проведе в зали, каквито не бяхме виждали и сънували – прекрасни. И макар че отборът ни беше събран за една седмица, играхме на предела на своите възможности. А олимпийски шампион стана СССР. Имахме възможност да бием румънците и да вземем медал, но така по български все не успяваме да се реализираме. Както го показахме и тук на първата олимпийска квалификация в “Арена Армеец”.

- Нека те върна пак към Токио...
- Друго много впечатляващо в Токио беше столовата – там влизаш с купончето и можеш да ядеш цял ден. И милите ни борци и боксьори от малките категории като се нахвърлиха на храната, качиха набързо по 5-6 килограма, седмица преди състезанията ги затвориха по стаите, а те виеха като кученца. Имаше там един много известен съветски щангист Жаботински – на две маси си слагаше чинии с ядене, беше 160 кг, а ние го наобикаляхме, ама на безопасно разстояние, и го наблюдавахме как нагъва. Атракция. Много години минаха, някой път дори се питам, абе, аз играл ли съм волейбол... С тоя ръст от 173 см, абе, аз съм бил луд човек! Да играя волейбол с тия високи хора.

- Ама ето, няма волейболист, който да направи плонж като твоя, няма!
- Е, да, качествата на защитник си ги имах. За плонжовете обаче нямаше кой да ми каже, че трябва да си свивам коленете, като се хвърлям за топката, и палците ми се бяха подули ужасно, такова набиване търпях, че и сега като говоря, започва да ме боли. А най-красивото нещо според мен е да направиш комбинация, да излъжеш блокадата, която те чака и знае какво ще направиш, но въпреки това ти я прецакваш. Това е върховно надхитряване, страхотен гъдел, но означава и спортен интелект... Ето футболната звезда Меси, всички знаят как и какво прави и въпреки това не могат да го неутрализират, нали? Да си разпределител, е много отговорно – държиш в напрежение 5 човека. Те зависят от теб. Преди мачове съм си изграждал сам тактиката, как да започна – с прострелни топки, с възходящи ли, какви комбинации... По цели нощи съм си мислил кога, как и какво да приложа. Нападателите зависят от разпределителя, колкото и да са велики. Ще сравня подаването от страна на разпределителя с подаването на голов пас... А колко голови пасове има в един мач?!

- Какво ще кажеш за днешния волейбол?
- Този волейбол е жесток. Днешния волейбол, ако нямаш сервис и атака, въобще не можеш да играеш. Сега не бих могъл изобщо да помисля да играя – как, като до мен и срещу мен ще бъдат състезатели по 215 и 218 см! Невъзможно е. Ще ме разковат. Много силов и динамичен е модерният волейбол. Преди беше доста по-спокойно. Направо е опасно да си в игрището. Разбира се, че казвам това от позицията на играч от миналото.

- Всъщност имаш ли много поводи да се връщаш с гняв назад?
- Докато съм жив, ще страдам, след като изпуснахме първото място на световното първенство в София, изпуснахме и медал от Мюнхенската олимпиада. Никога няма да си простя тези два провала, които направихме като отбор. Имахме голям отбор и качества, имахме огромното уважение на световната волейболна общественост, респектирахме с играта си, но шансът ни изневери. В Мюнхен водехме на японците, които станаха олимпийски шампион с 2:0 гейма, а в третия с 8:3, стигнахме до пети гейм, в който пак имахме предимство и ни биха. А преодолеехме ли японците, отивахме на финал. Бяхме готови за шампиони, но... Вярно, че Господ помага на силния, на подготвения и все пак, ако те преследва малшанс, както беше при нас, няма да си шампион! Бяхме голям отбор, а не можахме да направим големи неща, това е болката на моя живот.

- И въпреки всичко се представихме добре в Лондон.
- Радостен съм за момчетата, защото заслужаваха. Изключителен успех за колективните спортове. Дадоха много през годините и спечелиха такава фантастична публика като никой друг отбор. Да се просълзиш, пеят хората, ръкопляскат, знамена развяват... Ето и в тази криза волейболът ражда таланти, големи таланти. Но според мен италианецът Пранди трябваше да си остане старши треньор. Не трябваше да бъде сменян с Радо Стойчев. Защото е много силен теоретик и практик. Щеше да учи нашите треньори, неговите помощници и другите. Да изнася лекции, да бъде обаче целогодишно тук, а не да идва и да си отива, да следи всичко в нашия волейбол, вътрешните първенства да наблюдава.

- Сега какво правиш?
- Сега съм просто един добър дядо. Едната ми дъщеря Мария има две деца, а Стефка, която живее в Италия, е с едно момченце на 7 години. До седмица ще бъдат в София и ще се съберем заедно за ваканцията.

Елена Коцева/БЛИЦ