Защо пак?

“To sin by silence when we should protest makes cowards out of men. “

Ella Wheeler Wilcox *

Най-вероятно към този момент най-задаваният въпрос след „Кой предложи Пеевски?” в българската действителност е: „Защо пак?” За четвърти пореден път българският национален отбор по волейбол влезе в четворката на голям форум и пак завърши на четвърто място. Да, постижението не е лошо, даже въобще, но не е редно ли да се попитаме най-после какво наистина не достига на тези момчета, за да направят повече от рутинни загуби в полуфинала и в мача за бронзовите медали. Защото за джип 4 x 4 може да е супер, но за волейбол, за нашите претенции – хайде, нека бъдем сериозни.

Да, България може би губи в тези моменти, защото изпитва липса на класа или пък изпитва липса на психика. Този бил сгрешил, онзи бил сгрешил – леле, ужас. Българинът може да е четвърти на волейбол, но е световен шампион по посочване с пръст. Да, признавам, че е възможно и в тези причини да има някакъв хляб, но...

Българският волейбол е за четвърти пореден път четвърти, защото е колос на глинени крака.. В определени моменти ми е трудно да си представя къде щяхме да сме във волейбола, ако имахме читаво управление на волейбола. Не перфектно – читаво. Перфектни хора няма.

Къде щяхме да сме, ако волейболът ни не беше методично съсипван от една шайка, чиято единствена цел е да краднат някоя друга кинта, размазвайки и последните останали основи на българския волейбол - школите, отборите, залите...

Къде щяхме да сме, ако наглостта, безочието и грабенето не бяха основните ценности на една федерация, която не прави нищо друго освен да обира лаврите на труда на треньорския щаб и на отбора, докато краде от поредния ремонт с нашите пари, извършен без обществена поръчка?

Имаме крещяща нужда от промяна в тази насока. Няма да стане иначе, не и с тези начело.

Всъщност това е типично за нас  - всички искат по-добро, но никой не иска промяна. В по-голямата си част тези хора не са виновни, те просто не знаят за какво става въпрос. Само че тези, които сочат пътя за промяна към по-добро и посочват истинските проблеми биват газени и оплюти, обявени за предатели. Истинските предатели са тези, за които основният девиз в живота е: "Преклонена главица сабя не я сече." Приликата с действителни лица и събития не е случайна. Напълно умишлена е. Затова Радостин Стойчев и Матей Казийски не са големи. Огромни са, те са явление в българския волейбол. Те са хората, които искаха да ви покажат пътя - на всички вас, които не сте виждали волейболна топка отблизо и мач, различен от този на националния, но иначе много разбирате и дори не си давате труда да видите истинските проблеми, когато тези, които си имат представа от въпроса, се опитват да ви го обяснят.  

Убеден съм, че след 10-15 години ще сте чудите какво е станало, че волейболът ни е на дереджето примерно на баскетбола. Сигурно ще вините някой друг. Не и себе си. Ще бъркате. Както сте го правили в целия си живот. С 150 лева пенсия, 500 лева заплата. Защото не може да има промяна. Няма как. Наистина няма. Освен ако не повярваш в нея.

Всъщност, знаете ли, 5 години по-късно разбрах какво е имал предвид Атанас Далчев с идеята, че знанието ни убива и ни прави по-тъжни. Няма по-точна картинка от онази, на която човек, стъпил на земята гледа цветята, синьото небе и зелената трева, а друг, стъпил върху купчина книги вижда мрака, тъмнината и грозотата на сивия дим. По подобен начин се чувстват всички фенове на волейбола, които знаят за какво става въпрос. „Бедни ми, бедний Македонски, защо не умря при Гредетин...”

* Мълчанието, когато трябва да протестираш, прави от мъжете страхливци.