Българска агитка, италиански фенове и духова музика по средата - истинско каче с барут!

Феновете бяха допуснати свободно на полето да се снимат със своите кумири, изразява огромното си задоволство Георги Христов

Георги Христов е Председател на Националния волейболен фенклуб на България. Както вече писахме група от родните фенове бяха в Анкара за да подкрепят българските участници във финалната фаза на Шампионската лига. Предоставяме на читателите на BGvolleyball.com част от емоциите и преживяванията на феновете по време на големите битки, с автор Георги Христов.

Третият ден от експедицията на българските волейболни фенове в Анкара започна усмихнато и спокойно със сутрешно кафе в наетия апартамент, разбор на отминалия волейболен ден и коментарите във Фейсбук, опаковане на багажа.

Когато към обяд пристигнахме на Мемориала на Ататюрк бяхме изненадани от огромното множество от хора, прииждащи вероятно от цяла Турция. Всички бяха облечени светски и носеха разноцветни знамена, които се продават на воля пред входа на красивия парк-комплекс. Направи ни впечатление големият брой деца, които, водени от родителите си, се разхождаха, забавляваха или посядаха на тревата. Тук си дадохме сметка за основното противостояние в големия ни южен съсед – това между ислямизма, видим навсякъде из улиците на Анкара, и хората с модерни възприятия и ценности.

Точно в 12 ч. станахме свидетели на смяната на почетния караул, която навсякъде по света си е сериозна атракция. Живи оплакахме младите войници, които в сериозния пек стояха явно с часове като восъчни фигури въпреки тежката парадна униформа и нахлупените до очите им каски.

Край мемориала се засякохме с части от агитките на Зенит и Белогорие. Казанци недоверчиво ни отговориха на: „Будем болеть за Зенит вместе с вас!”, но затова пък нашата сериозност им стана ясна в залата, когато влязохме във техния сектор в мача с Ястржебски. Белогородци изглеждаха малко надменни, но оцениха пиперливите ни закачки.

За наше съжаление отборът на Зенит загуби двубоя за бронза. Спечелиха по един гейм и в двата си мача и за всички беше ясно, че ако бяха изиграли поне шест такива гейма, крайното подреждане нямаше да е същото. Между двата мача българските волейболни фенове излязаха извън залата, за да потърсят за снимки своите любимци от Казан – Никола, Мат и Максим.

Момчетата изглеждаха крайно неудовлетворени, но обърнаха подобаващо внимание на нашия интерес. “See you in Varna!”, казах на Мат, а той ме погледна все едно че съм му предложил брак. За пореден път се убедих, че волейболистите не следят в перспектива по-голяма от една-две седмици предстоящите им ангажименти.

Ние, волейболните запалянковци, знаем в детайли участията на нашите любимци, готвим се дълго и планираме по часове срещите си с тях. Всъщност няма нищо странно. Предполагам това е насаден с годините начин на мислене, основан на аксиомата: „Най-важният мач е следващият!”. Та трябваше повече от минута да обяснявам на стройния американец защо ще му се наложи да ме види баш мен в накаква си там Варна...

Преди мача за титлата някой ме докосна по рамото. Обърнах се и видях стилна дама с две дечица, която ме заговори на български. Зарадвах се да се запозная със съпругата на Радо Стойчев и хлапетата му, които също бяха дошли да болеят за българите в битката за златото. Жената ни благодари за подкрепата, пък аз й казах, че ние трябва да благодарим на хора като българите в Халкбанк, които ни дават повод да се гордеем с Родината си.  Обещахме си да не жалим гърла в името на победата. Семейството на българския треньор седна сред двайсетината трентинци, пропътували хиляди килиметри заради любимите си Матей, Османи, Митар, Рафа и Радо. Преди самия мач се случи следната геометрия – духовата музика в центъра, от едната й страна – българската агитка, а от другата – трентинската. Каче с барут!

Непосредствено преди началото на финалния двубой сред нас се появи българин, който помоли за знаме. Оказа се, че той е част от група от 10 човека, дошли да гостуват на приятели в Анкара и съчетали престоя си в турската столица с атракцията на финалния турнир на Шампионската лига. Групата незабавно беше преместена от последния ред при нас, въоръжена с трибагреници и шалчета и обучена за ръкопашен бой с подръчни средства. Така за финалния мач българската агитка достигна 20 човека. Илиян Казийски, таткото на Матей, си пасна с по-възрастните разбирачи сред нас и на почивката между двата мача коментираха и анализираха видяното до момента.

Мачът... Мачът ще го коментират коментаторите на мачове. Българските волейболни фенове в залата отново баха сред най-атрактивните и активните в залата. Никой не пожали глас и енергия, за да подкрепя Матей и българите в щаба на турския отбор. Една част от нас изгледаха мача прави, прилепени към най-гръмогласната турска агитка. Не спряхме, напротив – бяхме най-шумни, когато настроението преминаваше от мажорно в минорно. Затова изпитахме разочарование от факта, че бяхме толково близко до целта, а тя ни убягна. Мисля, че болката, която се четеше в погледите на загубилите мача беше много по-голямо и надали в този момент имаше нещо материално или нематериално, което да я компенсира.

По традиция за награждаването Матей и Радо наметнаха български знамена. Всеки един от носителите на индивидуални награди получи възможностто на изстреля една малка топка „Микаса” към публиката. Сигурно се сещате, къде прати топката Матей. Помолихме четиримата българи да подпишат топката за спомен. Тя ще краси бъдещия Музей на българския волейболен запалянко накой ден, варвайте!

Матей получи личен приз, но личеше че не е удовлетворен. Въпреки разочарованието всички българи от „Халкбанк” дойдоха в сектора с трибагрените байраци, за да благодарят за подкрепата, колкото и неочаквана, толкова и ценна, както сами се изразиха. Някои от нас пожелаха да се снимат с медала на Матей, а той някак си повече от охотно се съгласи да се раздели с него. Мисля си не толкова, за да угоди, а защото истински искаше отличие с друг отблясък.

Българските волейболни запалянковци се присъединиха към непринуденото тържество, когато всички желаещи фенове нахлуха на игрището и почнаха да се поздравяват и да се снимат свободно с любимците си. Оживлението на осеяния с празнични конфети волейболен корт беше невероятно! Световни волейболни звезди и стотици техни почитатели заедно празнуваха отличията на най-заслужилите. Както се казва: „И аз бях там, и аз ядох, пих и се веселих!” Не съм присъствал на друг международен волейболен турнир, където волейболистите са били толкова достъпни за феновете си. Атмосферата вътре и около залата обединяваше добронамереност и симпатична малоазиатска небрежност.

Спазихме традицията не само да откриваме, но и да закриваме важни волейболни събития. Автобусът на Халкбанк остана последен да прибере момчетата от отбора. Всички останали отбори си заминаха, феновете и официалните лица напуснаха района, паркингът опустя. Взехме си последно „довиждане” с Матей, Радо, Жоро и Мартин. Пожелахме си по-често да се виждаме. Вярвам, че ще е така!