ИСТОРИЯ на Цветница: Разказ на една перничанка в Милано

Една от големите звезди у нас в миналото Цветана Божурина припомня славните времена на пернишкия волейбол

Днес е големия християнски празник Цветница. С цветно име и много лъчезарна пък е една от големите звезди на българския женски волейбол в миналото - Цветана Божурина. Тя е родена в Перник, но сега живее в Милано. Въпреки това не забравя родните си корени. Само преди два дни тя реши да напомни на българските фенове за славното минало на пернишкия волейбол.

BGvolleyball.com честити празника на Цветана Божурина и публикува найния разказ без редакторска намеса:

Оххх, два дни непосилен труд, за да напиша един материал за бъдеща книга, посветена на славните пернишки волейболисти. И понеже чакам винаги похвали, моля бъдете благосклонни към мен.

Автор на книгата е д-р Стефан Сергиев.

Здравейте, мои скъпи съграждани! Аз съм Цветана Божурина и съм родена преди доста години в гр. Перник. Началото на моя разказ е такъв, защото искам да започна с една банална фраза, но която в моя случай е точна.

Аз съм от онези щастливци, появили се на този свят на точното място и в точното време.

Мястото е Перник, градът и на мъжкия и на женския волейбол. Там където са родени Боби Гюдеров, Тодор Симов, Васил Симов, Ваньо Байкушев, Никола Тасков, Ангел Коритаров ( Ньоф), Кирил Славов, Славчо Жотев, Нели Чакърова, Здравка Асенова, Лиляна Виткова, Бистра Здравкова, Цветана Симеонова, Цветана Берковска... Много са нали, а сигурно изпускам още и още имена, което често правя и за което се извинявам. А времето е тогава когато всеки един от тези знаменити перничани са печелили републикански титли, играли са за националните отбори и имат пред името си титлата "Заслужил майстор на спорта".

Започнах да тренирам волейбол сравнително късно, на 15-годишна възраст. Това стана благодарение на семейство Байкушеви, с които бяхме на море като семейни приятели през 1967 г. Вече наближавах 180 см, а за онези времена момиче с такава височина "вече за нищо не става", фраза, която често срещах по книгите. Слава Богу, че волейболът е причината от мен, все пак, да излезе нещо.

Началото не беше лесно, но затова пък беше интересно, завладяващо. Такова го правеше най-вече първият ми треньор в женския състав на Миньор, където попаднах още през 1968 г., Никола Тасков. Той беше ненадминат майстор в разказването на истории, все свързани с волейбола. Освен това, батко Кольо, както всички се обръщахме към него, беше и амбициран да ме направи волейболистка, защото един негов приятел му беше казал по мой адрес, че "от всяко дърво свирка на става". Отделяше много време за мен и след тренировка. Упражнението беше досадно и продължително. Забивах срещу стената. Той стоеше до мен и повтаряше: високо ръката, лакътя до ухото, китката като камшик и аз забивах и забивах в омразната стена .. резултатът не закъсня.

Даже за цял живот запазих спомена от момента, в който открих моят удар - остър диагонал от зона 4. Беше на една тренировка вече в новата зала " Кракра" и упражнението, което правехме беше атака от зона 4 срещу блокадата на самия батко Кольо и естествено никой не успяваше да я преодолее. Както често се случваше атмосферата беше закачлива и в един момент когато "заковах" една топка в третия метър, без той да я пипне, видях в очите му и изненада, и радост. Веднага ме върна да повторя и макар, че този път той пипна топката, аз пак успях да я забия.  

Така открих, че когато изправя високо ръката и я изместя в страни от вертикалната й ос, с бързината, която бях постигнала след досадните упражнения, ефектът беше...възхита. Възхита в очите на Тренера, на съотборничките, на публиката. А това за мене, още тогава, беше върхът. До края на спортната ми кариера, в тренировките най-обичах упражненията за атака. Като днес си спомням целувките на Елена Пеева, след всяка забита топка, доверието на Елка Казановска и Снежа Борисова - разпределителките, радостта на моите близки, които не пропускаха мач на Миньор и най-вече възторгът на пернишката публика. Тази публика, пред която в претъпкания обикновен спортен салон, наречен зала Кракра, нашият отбор започна да мачка всеки, който стъпеше вътре.

Нямаше Левски-Спартак, нямаше Академик, ЦСКА, Славия..., нямаше отбор, дошъл в Перник, който да не се прибере бит от нас и притеснен от тази страхотна публика. Така вече беше през последните две години от спортното ми израстване в родния ми град. Но за да стигнем до там много са събитията и хората, допринесли за това всички ние да имаме тези прекрасни спомени. Не мога да не спомена първо родителите ми и по-скоро майка ми, която когато все по-често се връщах от тренировка и плачейки ( тежка пубертетна възраст) й се оплаквах, как батко Кольо не ми обръща внимание, а гледа само Елка Казановска, тя така ми се скара и ми каза, че повече няма да стъпя в залата, ако продължавам да хленча. Така тя ме научи, че без да "гледам в чуждата чиния", трябва да върша моята си работа и то добре.

Женският отбор на Миньор (Перник) 1971-1972 

Не мога да подмина моите съотборнички, приятелките ми от тези времена. Ние всички или ходехме на училище, а тези които бяха завършили вече имаха нормален осем часов работен ден. Събирахме се да тренираме, когато тези ежедневни ангажименти бяха приключили. Впоследствие аз стихнаха до идеята, че за да има един отбор успехи, вътре задължително трябва да има приятелска атмосфера. За да потвърди тази приятелска атмосфера си спомням една такава картина: мачове в София, турнир, защото не пътуваме, както винаги ставаше за мач в София, а сме настанени в един от онези ретро ( меко казано ) хотели около Лъвов мост. Малки стаи с по две легла и гардероб и за да се "концентрираме" преди мача, естествено се играе белот. И така двете карета, разположени на двата кревата бяха - едното: Елка Казановска, Вили Димитрова, Щергяна Спасова и Снежа Борисова, другото: Ева Чакърова, Евето Славчева, Цеца Берова и Елена Пеева, а аз и Диди Димитрова ( дъщерята на големия пернишки волейболист Георги Димитров и сестра на левскарката Таня Такева) играехме с карти, направени от тоалетна хартия и седнали.....върху гардероба. Запомнящо се, нали?

Та това беше съставът на Миньор през 1971-1972 години (в този сезон спечелихме сребърните медали в шампионата на България), но преди това пот съм ляла с още много пернишки волейболистки. Не мога да не спомена на първо място Нели Чакърова, която като жена на батко Кольо, беше в основата на психическото ми израстване. Първите ми треньорки Стефка Трошанова и Иванка Лазарова, които първи ми показаха какво е волейболната игра. За Лили Виткова си спомням, че винаги правех така, че по време на тренировки в атака, се нареждах веднага след нея, защото много ми се искаше да забивам силно като нея. Сева Георгиева, Цура Симеонова и Диди Кръстева, внасяха винаги една ведра атмосфера и в съблекалнята и на игрището. Двете Еви бяха тези, които много държаха на това как изглеждат и може би заради тях и аз станах видна "стойкаджийка", хахаха.

Прескачам волно и неволно навярно много случки, събития и хора съпровождали мен и отбора ни от тези така щастливи и далечни времена, но дано някой друг от многото, които пишем тук е по-паметлив и по-щедър от мен.

Само че не мога да свърша този мой разказ без да спомена един друг перничанин, който беше убеден, че ако не бях толкова суетна и мързелива и бях вложила същото старание, а и удоволствие в тренирането на другите елементи от волейбола освен в нападението, щях да съм сред най-добрите волейболисти в света. Това беше Васил Симов.

VIVA МИНЬОР, но най-вече

ДА ЖИВЕЕ ПЕРНИК!! напук на всичките му злословици и на някакъв си сл. Трифонов.

ЗМС Цветана Божурина, 08-04-2014

-----------

Харесай BGvolleyball.com във Фейсбук или стани наш последовател.

BGvolleyball.com напомня, че можеш да следиш последните новини и като ни последваш в социалната мрежа Туитър чрез @BGvolleyballCom !