Аз и волейбола…

Историята на една бивша вече национална състезателка и нейното мнение за изминалото Световното първенство в Полша

BGvolleyball.com публикува без редакционна намеса писмото на една бивша вече волейболистка и национална състезателка, която чрез своята история пожела да вземе отношение за изминалото Световно първенство в Полша.

След краха ни на световното първенство по волейбол в социалната мрежа и общо взето във всички медии критиките към нашите любими герои стигнаха колуминацията си. От този нищо не става, от онзи пък съвсем, но вместо да се замислят от каде идва проблема и защо се получи такъв спад в играта на момчетата, разбирачите започнаха яростно да ги критикуват. Това ме провокира да напиша няколко реда. За да ви издам от къде идва мнението ми по въпроса трябва първо да ви разкажа моята история.

Името ми е Савина Гоцева. Занимавах се професионално с волейбол. Започнах да тренирам в Славия, но разпуснаха отбора ни, защото бил неперспективен. Първата ми треньорка Христина Калчева, започна да работи с Веска Ангелова в подготвителната школа на Левски. Взе и мен в отбора и там се наложих като титуляр. Бях забелязана. Още на втората ми година, откакто започнах да тренирам, ме викнаха в националния отбор за девойки младша възраст в разширения състав. Там тренирах като посрещач, въпреки, че в първенството бях играла център. След тренировъчното лято Любка Дебърлиева застана начело на Левски и ме повика да тренирам с жените. Предполагам ме е харесала, защото още на първия мач, спомням си добре, че беше срещу Марица (Пловдив) ме пусна титуляр в центъра.

Тренировките бяха тежки, но си заслужаваха. Тогава от Левски ни осигуряваха всичко необходимо. Пълна тренировъчна екипировка, подготвителен лагер в Казанлък, обяд между тренировките и по сто лева стипендия на непълнолетните състезателки. Не че парите бяха много – сто лева нищо не са, но поне покриваха част от разходите. Момичетата, които не бяха от София бяха настанени в апартамент в Младост. За тях не мога и да си представя тези сто лева как са стигали, за да се хранят нормално, при положение, че пътуваха до Люлин с метрото всеки ден, за да тренират, но и родителите им помагаха. В края на сезона ме викнаха отново в националния. Треньор беше Гунчев. Тогава станахме балкански вицешампиони. На следващата година с жените взехме сребро от националното първенство, а с девойките отидохме на Европейско в Турция.  

Преди да заминем в Турция, лекарите откриха, че имам проблем с коленете. Хрущялът между капачката и костта ми беше изхабен от натоварванията и изпитвах постоянни болки при тренировка. Лятото в националния отбор тренирах наравно с другите момичета, въпреки болките, които изпитвах. Все пак, когато избираш да станеш спортист травмите са неизменна част от процеса. Когато се прибрахме лекарите ми казаха, че за да съм по-добре трябва да ми се бият инжекции в колената. Едната струва 600 лева. За двете колена  1200 лева на шестмесечие, 2400 на година. Като сметнах колко пари взимам от стипендията на Левски, много бързо видях, че отново родителите ми ще трябва да финансират спортното ми бъдеще и реших да се преориентирам, да ги вложа в образование, или да замина за чужбина. Треньор на Левски беше Радослав Бакърджиев и той се опита да ме задържи в отбора, но аз бях твърдо решена. За мен нямаше голям смисъл да продължавам да тренирам професионално виждайки какво е положението със спорта в България.

Националният отбор по волейбол на България за девойки старша възраст на Европейското първенство в Турция 2012, Савина Гоцева с номер 15

По правилник след навършване на пълнолетие от клуба са длъжни да предложат договор на състезателя. Ако в рамките на три месеца не предложат този договор състезателят може да потърси друг клуб. И аз реших да разуча за евентуално заминаване в САЩ, или Израел ( защото говоря иврит ). Когато отидох във федерацията с майка ми ( която е адвокат) ми казаха, че трябва да намеря клуб, които да откупи правата ми от Левски. Не исках да се ангажирам вече с друг клуб. А и техните основания да ми задържат правата не бяха правно обосновани. Не ми се заминаваше вече особено, след като ми представиха писмо, което твърдеше, че по времето на лагера за подготовка за Европейското, били ми предложили договор, но аз съм го била отхвърлила.  Естествено такова нещо не се бе случвало,  но за да продължа да играя трябваше да заведа дело и подобно на Матей Казийски, да се влача по инстанции, за да търся справедливост.

Изключително много ми беше писнало да тренирам като кон и да лавирам между образованието и спорта, виждайки, че във второто нещата седят по такъв начин. Много е трудно за човек, които тренира професионално да завърши елитно училище – самата ни система е такава. 30 процента отсъствие и си на изпити по всички предмети. А аз имах около 50 процента, защото трябваше да тренирам двуразово. Точно навреме спрях със спорта – в началото на дванадесети клас и взех матурата по български с отличен, а по английски с пет. Кандидатствах в университет и в момента уча право втора година.

Връщайки се назад във времето, повечето момичета, с които съм тренирала сега са в САЩ. Играят и учат  именно там, защото условията са отлични – започвайки от пълни спортни стипендии до възможност за работа. Те не са наблюдавани от някои национален селекционер, както момичетата, така и момчетата и не може да ги видим в национала. Истината е, че те са имали късмет. Защо ли? Защото, средната заплата на волейболист в България е от 300 до 500 лева. Условията са повече от лоши. Зимата в зала Сиконко мръзнехме, а лятото умирахме от жега и пак беше по-добре от залата на Раковски, която представлява един лош физкултурен салон с два коша и мрежа – без отопление, без хубава съблекалня, с два – три счупени прозореца, които зимата се усещаха като повече.

Искате добри спортисти – огледайте се в какви условия тренират те – тук в България. Тези които успеят някак  си да избягат в чужбина са малцина – те намират някак си път да се развиват, а в първенството ни е изключителни слабо. Сигурна съм, че и италианското първенство за девойки е по-силно. Въпреки цялата нищета, в която се намира българският волейбол имаме успехи и той неизменно се превърна в спорт номер едно на България.

Имаме една читава зала – Арена Армеец, в която никой не тренира почти, защото е много скъпо. Няма финансиране на клубовете. Има финансиране на лични джобове. Така е положението ни. Спорта е само огледало на това което се случва в България. Искате успехи? За да има успехи  системата трябва коренно да се промени, а не само да се обвиняват състезателите.