За съдиите и волейбола в България и САЩ

Интересен коментар във връзка с анкетата на BGvolleyball.com за работата на реферите в родните първенства

Във форума на BGvolleyball.com Боян Петев написа интересен коментар по повод съдийството и анкетата, която специализираният сайт стартира преди два дни.

Здравейте,

Казвам се Боян и до преди три години бях действащ съдия и играч в българското първенство, а сега съм състезател и съдия в американското.

Знам, че има много състезатели, играли къде ли не, но не познавам много съдии, които да са работили с различни федерации. И като човек, който е видял и от двете, ще си позволя да споделя моя опит с федерациите в България и в САЩ.

Ще се опитам накратко да спомена някои проблеми и да двете места и как се възприемат те от състезателите и спортните деятели.

1. Някои съдии в България не са играли волейбол и не са минали през школа, затова имат проблем с разбирането и отсъждането на някои сложни ситуации на игрището. В САЩ процентът на тези съдии спрямо болшинството е много по-голям. Всеки трети съдия, с когото свиря мач, е играл само на двора. Теоретически са супер, но на практика - катастрофа. Парите са добри и затова много аматьори, обичащи волейбола, стават съдии в Америка.

2. Всеизвестно е, че в България докато се учиш и развиваш като съдия, много рядко някой, който е оторизиран и компетентен да те напътства, е на мачовете. Делегати имаше само на висока категория мачове. В САЩ е същото: може да свириш цяла година и да грешиш и никой няма да те види, докато не засвириш на по-високо ниво.

3. Липса на периодично обучение на съдиите в България. Има го, но е един път годишно и почти никой не внимава ... И в САЩ е така, два пъти годишно, никой не слуша и накрая е банкета.  

Мога и други неща да сравня и докажа, но по-интересно ще е, ако споделя в какво точно се различават двете волейболни обществености.

1. За трите години, през които бях съдия в България, имах възможността да съдийствам на много юношески мачове в София и да видя отношението и поведението на много треньори, които разботят с подрастващите в големи и известни отбори. Понякога се е случвало треньорите да ни питат за тълкуването на някои нови правила, да разговарят с нас приятелски и да има приятна комуникация преди, по време и след мачовете. В повечето случаи обаче треньорите на децата бяха арогантни, надменни и непознаващи новостите в правилника. Виждал съм как млади състезатели стоят със скръстени ръце на терена, докато треньорът им е зает да крещи от разтояние на съдията за незначителна грешка. И всичко това пред деца, родители, публика ... Ако топката е отсъдена в ущърб на дадения отбор, става панаир и съдията е виновен за развоя на мача и едва ли не ограби труда на децата.
В САЩ треньорът е пример за подражание, който познава правилника и комуникира със съдиите преди мача, за да покаже респект към тях, опитвайки се да възпита това и у децата. При спорна ситуация никой не отива да се кара с рефера, а се казва на младите: "Ние сме подготвени да се справяме в ситуации, в които всичко е срещу нас, защото сме американци и защото сме родени победители. Забий топката в средата и съдията няма да има избор!". А в България това звучи по следния начин: "Остави го тоя на стола, той не знае защо е там!".

2. Аз играя в отбор, в който има играчи от осем различни националности от четири континента и аз бях единственият, който спори със съдията в първия ми сезон. Картонът бе само началото. Това можеше да ми коства изключване от Лигата, сурова парична глоба или и двете. И всичко това се съблюдава и се спазва. По тази причина никой не спори. Има наказания. За да докажеш, че някой е виновен, трябват солидни доказателства. И затова вместо да подскачат покрай страничната линия и около стола на съдията, мачовете се записват с 2-3 камери от различни ъгли и след това се пише контестация и се предоставя ясен запис, на който се вижда къде е грешката на съдията. Начин, който е утвърден и в България, но който май никой не използва, защото е много по-лесно да се правиш на палячо и да викаш по съдията. За осем кръга при мъжете и девет при жените и при толкова много недоволства, колко отбора доказаха, че съдията е сгрешил по начин, посочен в правилника? Само се пише за някакви участници в събитието, според които съдийството било слабо. Как така обвиняваш, а не доказваш?

Нещо много важно се забравя в българския спорт. Хората с униформа също са хора и те правят грешки, и имат чувства и емоции. Докато в някои страни грешките на съдиите се ползват като мотивация за състезателите, за да бъдат перфектни на игрището, в България с тях се оправдаа небрежността на отбора и на треньора.

Помислете за всичко това преди да дадете своя глас в анкетата.

Поздрави от Чикаго!

---