Румяна Каишева: Волейболът има обединяваща мисия

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „Червените волейболни сърца на България“ ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Румяна Каишева е родена на 26 декември 1955 година в София. Тя е четирикратен шампион на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-добрите нападателки на клуба в края на 70-те и началото на 80-те години. Легенда и на националния ни отбор.

Г-жо Каишева, кога стартира вашата приказка с ЦСКА?

Много назад трябва да се върна. Преди време имаше сътрудничество между преподавателите по физкултура и треньорите. София беше разделена на райони, относно клубовете и кой-където учеше, към дадения клуб го причисляваха. Стана така, че аз учех в „Юрий Гагарин“ и учителят ми повика Петър Милев, имахме секция по волейбол. И така започнах, след което и завърших спортната си кариера именно в ЦСКА. Петър Милев по някакъв начин се пребори за мен, тъй като нямах намерение да се занимавам със спорт. Свирех на акордеон, беше дошъл моментът да премина на пиано. Но в семейството ми явно имахме генна предразположеност за волейбол, защото бях висока.

В коя година навлязохте по-сериозно при жените?

Не си спомням кога беше точно, защото стана плавно, тъй като девическите отбори на ЦСКА винаги са били силни и с обединението на Септември и ЦСКА, влязох в женския отбор и заиграх, като бяхме още девойки. Но това се случи при Петър Милев отново. Беше през 70-те години на миналия век.

Имате безброй мачове за ЦСКА. Може ли да отличите някой от тях като най-добър за вас?

Само един? Няма как да бъде един. Играхме много финали, страхотни мачове, пред пълни трибуни. Хората ни следяха и това бе допълнителен стимул за всички нас. Всеки един финал, почти винаги срещу „Левски“, по някакъв начин и за нас са били събитие. Разбира се и срещите в европейските турнири, защото това бе възможност да премерим сили с най-добрите клубове от Европа. Много хубав спомен имам от първия ми такъв финал, бях още ученичка, в Лион. Пътувахме с влак, за да се явим на финалите на европейската купа и се класирахме втори след руския ЦСКА, което беше огромен успех, неочакван. В предварителните групи имахме пътувания и в Италия, много емоции.

На фона на позитивните емоции, имахте ли и негативни такива?

Не бих казала. Не съм имала сериозни контузии по време на моята кариера. Всъщност, скъсах ахилес, след като спрях да тренирам, няколко години по-късно. Явно беше в следствие на преумора на сухожилията. Иначе е имало моменти на по-слаба форма, на отчаяние. Тук искам да кажа нещо, не знам как ще прозвучи в днешно време. Но моята спортна дейност винаги съм я приемала като нещо допълнително, което ми се случва, без да се вземам толкова на сериозно, като изключителен спортист. Нашият спорт е колективен и обичам да го повтарям, защото не съществува индивидуална акция. Всичко е навързано и всеки взема участие в играта. Та по този повод спортът беше допълнителен за мен, мечтите ми бяха други. С много усилия спортувах и след това станах научен работник. Има тежки моменти, но такива има и в живота на всеки.

Кои бяха треньорите, които оказаха най-силно влияние върху кариерата ви?

Започнах с Петър Милев, след това с Фани и Райчо Шаханови, които ни водиха до един момент в ЦСКА. После дойдоха Васил Симов, Митьо Димитров, Милко Караиванов, СашоТренев, за кратък период и Митко Каров. Но най-големите ни успехи са свързани, както с ЦСКА, така и в националния отбор, с Васил Симов. По една или друга причина обаче международните успехи постигнахме с Митьо Димитров, Верка Стоянова (играещ треньор) и Иван Сеферинов. Но всеки треньор ми е дал по нещо и резултатите ни са заслуга на тези хора, в различните периоди. Искам да подчертая, че винаги най-важен е моментът в пристъпване към волейбола. Защото малко се говори за тези, които успяват да накарат децата да се влюбят в спорта. Може и да не играят на най-високо ниво, но това не е толкова важно. Нашият спорт е различен именно и заради това.

Кои момичета от отбора ви бяха най-близки през годините?

С Мая Стоева деляхме една стая на лагери и първенства. Бяхме много различни по характер, но се допълвахме отлично и изградихме страхотно приятелство. Като цяло нашата група бе на една възраст и с всички сме били в много добри отношения, които продължават и до днес. Много хубаво чувство ме свързва с Мария Минева, нищо че е по-голяма от нас.

Как се справяхте с отговорността да сте част от клуба? Тежеше ли очакването винаги да се борите за първо място?

Не съм го изживявала така. Може би защото във всички категории на школата сме се борили за първото място. И това се пренася и в женския отбор, защото става като вътрешна нагласа. Защото ние сме ЦСКА и винаги се борим за върха. Така че не съм изпитвала притеснение в тази посока. Но аз съм си и отговорен човек, вродено ми е. Не съм чувствала допълнителна тежест в това отношение. Ще се върна малко назад, за да ви кажа нещо важно. Който иска да тренира волейбол, според моето виждане, трябва наистина да е готов да се отдаде на колектива. Който иска винаги да гледа статистики и да си проверява личните резултати, трябва да се отдаде на индивидуален спорт. Много съм привързана към идеята, че волейболът има обединяваща мисия. За успехи и високо майсторство е лесно да се говори, но има един фундамент и той се поставя в началото. В нашите години бе положено чрез училище и у дома, а сега е задача на треньори и дейци, както и в голяма степен на родителите.

Накъде поехте след ЦСКА?

Подобно на повечето ми колежки поех към Италия. Играх 6 сезона, а тръгнах за един. Почти не се надявах, че ще остана по-дълго време, защото ми се бяха родили и двете деца, бях на 29 години, но успях да остана на полето. И така останах в Рим, където съм и досега. Първоначално останах да работя в клуба, в който завърших кариерата си, след което се преместих в един по-малък отбор и по естествен път се получиха нещата. Работих малко и като треньор, но после станах спортен директор, организатор… клубът има много добра школа, но тук като цяло клубовете са страшно много. Интересът обаче е сериозен, имаме около 300 деца. Но това най-вероятно ще ми е последен сезон.

Как съумяхте да направите успешна кариера на полето и в академичен план?

Аз се дипломирах много бързо във ВХТИ ( Висш химико технологически институт) , с висок успех, бях млада. Но това става с компенсация. Моите треньори по някакъв начин се наложи да приемат като даденост, че искам да правя нещо друго в този момент. Това оказа влияние върху тренировките. Няма как да стане съчетание и на двете неща едновременно да са на много високо ниво. След това записах да уча ВИФ, но така и не го завърших.

Какво бихте казали за настоящия отбор на ЦСКА?

Много се зарадвах, когато прочетох за победата над Марица с 3:2, а след това ми хареса много и интервюто на Юлия, защото тя казва, че това е само един мач, с който се пречупва една психологическа преграда. Много точен анализ. Пожелавам им да е светло бъдещето. Но да знаят също така, че спортът е до време, не може да неглижират и образованието си. Да се подготвят и за това, което идва след спорта. Иначе – разбира се, успех, но с една мисъл, че има живот и след спорта. Трябва да имат идея какво ще правят след това.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.