Емил Тренев: Изградихме славния отбор на Славия благодарение на съперничеството с ЦСКА

Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.

Емил Тренев е трикратен шампион на България с екипа на Славия. Един от най-класните волейболисти на „белите“ в историята, стожер на тима през 70-те години. Под негово ръководство женският ни национален тим постигна последния си голям успех – бронзов медал от Европейското първенство на домашна сцена през 2001 година.

Г-н Тренев, връщайки се назад във времето, какви са емоциите от битките с ЦСКА?

Винаги бяха сериозни, изпъстрени със завладяващи моменти за любителите на волейбола. Славия влезе в А група 1968 година и ние не бяхме този противник, който се очакваше. Такъв беше Левски и после Левски-Спартак, когато се обединиха. Ние бяхме млад състав, който току бе влязъл в елита и му предстоеше амбициозно бъдеще. След като ЦСКА спечели 69 година европейската титла в Букурещ след драматичен финал, станаха най-силния клуб в Европа. И с нашите мачове, въпреки че губехме в този период, постепенно добихме самочувствие и класа, станахме равностойни и от двубоя между ЦСКА и Левски-Спартак, се намесихме и ние, и стана трибой. Дори Левски мина на задна позиция и титлата се решаваше основно между ЦСКА и Славия. Така ние станахме шампиони 1974 и 1975 година, като отнехме хегемонията на ЦСКА. В тези двубои, които се изиграха в този период, ние спомогнахме да стане така, че да има спектакъл между двата отбора. Това водеше до динамични и оспорвани срещи, титлата се решаваше между нас.

Какво бе усещането да изместите Левски от това стъпало и използвахте ли първите си сблъсъци с ЦСКА като „училище“, за да ги настигнете?

Да, в този смисъл може да се каже. Ние, като млад отбор, бяхме на 20-24 години и имахме какво да учим. В ЦСКА имаше състезатели с много голям международен опит, а в Левски-Спартак имаше кадрови промени, които ни помогнаха да ги изместим и да станем основен, достоен съперник на ЦСКА. В тези години шлифовахме стила си, търсехме облика на игра, който да ни позволи да сме равностойни и да успеем срешу най-силния отбор в България.

Оформилото се съперничество прерасна ли в такова и извън терена?

То беше в динамичен, оспорван начин на водене на двубой и подготовка. Те искаха да запазят статуквото, а ние търсехме начин да преодолеем минусите си. Защото нашият отбор се изграждаше постепенно, за да стигнем до нужното ниво и да играем колективен, атрактивен волейбол. Всеки мач, финален, беше между Славия и ЦСКА в онзи период, продадени билети, затворени врати, конска полиция пред залата, без значение дали е „Универсиада“, „Фестивална“ или „София“. Много хора оставаха отвън, нямаше нужния капацитет. Особено оспорвано ниво бе това.

Какви бяха отношенията извън полето?

При мен нещата бяха по-специални, защото в ЦСКА, Бог да го прости, бе брат ми. Емоционалната страна на тези двубои бе голяма. Исках да победя ЦСКА и брат ми, това бе огромна радост и мечта за един млад човек, който иска да покаже, че отборът му е равен на ЦСКА. Това съперничество между нас двамата, съответно между двата състава, водеше до класа, надпревара всеки да изведе максимума от себе си. Целият период, цялото първенство се очертаваше в тези два двубоя на ЦСКА и Славия, без да пренебрегвам участието на Левски-Спартак. Но при тях все нещо недостигаше, имаха колебания. Докато при нас треньорите Тодор Пиперков и Милко Караиванов бяха незаменими, което допринасяше за допълнителна стабилност.

Имаше ли закачки между вас?

Вътре на терена не съществуваха, но извън него – да. Брат ми искаше винаги да ми покаже, че все още сме млади и зелени и има какво да учим от европейските шампиони. На един финален мач, не помня коя година беше, аз съм от Радомир, баща ни пристигна, но без да каже на никой от нас. Когато си купува билет го питат за кого ще вика и той казва: „За номер едно от ЦСКА и номер шест от Славия“, това бяха нашите фланелки. След мача дойде при нас, просто не искаше да ни натоварва предварително.

Минавайки към треньорския мостик, най-големият проблем сигурно е бил победа над ЦСКА?

Действително, така бе. Имах контузия на ахилесовото сухожилие и трябваше да се възстановявам. Тогава Тодор Пиперков търсеше изява в чужбина и ме извикаха, поставяйки задача да съм треньор на Славия на турнира за Купата на България. Целта бе да спечелим или този трофей, или първенството. Станахме първи на турнира още при дебюта ми като треньор. След това се върнах отново да играя, Пиперков се завърна и той. Отново бях полеви играч няколко сезона, но постепенно ми стана ясно, че трябва да се преустройвам към треньорската професия. Така и стана. Но не останах в Славия, защото бях освободен. Трябваше да отида в Миньор Бухово, Академик София и започнах да трупам опит.

И постигнахте последния голям успех с женския ни национален отбор…

Години в чужбина изкарах. В Испания станах шампион с женския отбор на Еспаньол, след това и във Франция имам трето място там и когато бях на място, ми отправиха покана да взема националния отбор за жени, бяхме домакини в България. Беше сериозно и отговорно изпитание. Но преди това, 1986 и 1987 бях треньор на националния отбор отново, участвахме на европейско и световно първенство. В Чехия станахме 11-ти след почти уговорен мач между Бразилия и Южна Корея. След това на европейското в Белгия станахме четвърти в един тежък двубой с Чехословакия, който загубихме 0:3, въпреки че на Варненско лято спечелихме 3:0 и това ни изигра лоша шега. 2001 година ме поканиха отново. Бях чул, че големи имена са отказали, за да не се изложат, а аз приех тази ръкавица. Отборът игра отлично, 20 години след последния ни голям успех, с отбора на Цветана Божурина, Верка Стоянова, Ани Узунова, Румяна Каишева, Таня Гогова, много големи имена. И станахме трети, не знам сега колко години трябва да се чака, за да станем пак медалисти. За съжаление развитието на женския волейбол в България е забуксувало. Има нещо, което не е както трябва и спъва нещата. Виждам, че има сериозно отношение към подрастващите, може би скоро ще излезе нещо.

В този ред на мисли, какво бихте пожелал на читателите на cskavolley.com?

Волейболът трябва да намери здрава основа в публиката. Както бе на финала между ЦСКА и Марица за Купата на България. Страхотна атмосфера, дори пловдивчанки бяха изненадани приятно, въпреки че условията бяха в техен минус. Най-важното е да се играе пред пълни трибуни. В по-малките градове също трябва да има такъв колорит, присъствие на публика, която да окриля състезателите. Най-важното е да има кой да те види и да те оцени. Но трябва и инфраструктура, защото страдаме от зали и условия, хората не се чувстват комфортно в тези залички. Едно време беше празник всеки мач в малкия град. Разбира се, има много странични фактори, водещи до намаляване на публика. Но където има здрав клуб, нещата ще се получават. Най-важното за мен е участието на публиката в мачовете. Оттам вече и класата ще се вдига, общини и институции ще помагат.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.