Нейното име е победа: Виктория Нинова

"Няма да израснете, ако не се опитате да направите нещо извън това, което вече умеете до съвършенство." (Ралф Емерсън)  
 

Казват, че името на човек определя съдбата му, че идваш с него... Ако наистина е така, то нашата героиня определено е заслужила своето!  

Само на 16 години, тя може да се похвали с шампионска титла на голям форум и индивидуални отличия.  

Носеща победата в името си, Виктория Нинова, която бе част от отбора, триумфирал с европейското злато за девойки под 18 години, неслучайно избира пътя си.  

Младата състезателка носи спорта в гените си - майка й е тренирала именно волейбол.  

Логично, кръвта вода не става и в ранна възраст тя прави първите си стъпки с жълто-синята топка.  

“Започнах да тренирам волейбол в трети клас в отбора на Локомотив София”, разказва Вики. 

И то в редиците на клуба, в който стартира един от най-близките й хора.   

“Избрах волейбола заради моята майка, която също е тренирала в Локомотив. Още от малка, преди да започнa да тренирам, много ми хареса, ходех да гледам мачове и един ден с мама решихме, че е време и аз да пробвам.”  

Но не иска да върви (и не върви) по утъпкани пътеки, а се стреми да остави свои следи.  

Преди волейбола Нинова се занимава със спортни танци и плуване - все неща, в които динамиката на любимия спорт липсва. Състезателният дух го има, но го няма колективното преживяване, което предлага волейболът, емоцията във всяка топка и всяка точка. Тръпката да се бориш редом с още няколко души, а след това да се насладиш на успеха заедно с тях.  

Няма как да е по друг начин, когато си лидер и да водиш другите е присъщо за теб - просто трябва да следваш инстинкта си. А неизменно с това трябва и да си отборен играч.  

Скорпионската й природа също й помага на терена - самоувереност, решителност, трудолюбие... Но и да може да се разчита на теб - без това не може да се случи магията и сработката със съотборниците.  

“Волейболът ме направи по- организирана, по-търпелива и ме научи да не се отказвам. Мечтая да достигна високо ниво във волейбола, да играя в някое от най-добрите първенства, да обиколя света, както и да създам семейство.” 

Скромна, въпреки успехите, жадна за още и още победи, отдадена докрай на желаното. Упорита, неспираща да работи за целите си.  

“Тази година станахме европейски шампиони, но въпреки това смятам, че съм далече от върха. За да го достигна, трябват много труд, постоянство и себераздаване.”  

Преди две години Нинова сменя клубната си принадлежност и преминава в ЦСКА. Там тя тренира под ръководството на няколко големи имена в женското направление на родния волейбол.  

“Смятам, че най-голямото ми израстване в този спорт се дължи именно на треньорите ми от ЦСКА - Юлия Иванова, Антонина Зетова и Ваня Соколова, и все пак Антонина Зетова ми е и треньор в националния отбор, което е плюс за мен, тъй като знам какво изисква тя.”   

Волята и постоянството са ключови, ако искаме да напреднем в живота и да растем. Без поне едното от тях трудно можем да се похвалим с постижения и да вървим към целите си.  

“Имам поставена цел, която следвам, но определено ще продължа да се занимавам с волейбола. Не мога да си представя живота ми без спорта.”  

Виктория мечтае някой ден да играе в големи първенства като италианското и турското. Висока летва, която не се съмнявам, че в един момент ще “прескочи”. Все пак напълно важи максимата, че “ако вярваш, че можеш, си изминал половината път.”  

Защото, както и самата тя казва: “Трудностите, които срещаме днес определят това, кои ще бъдем ние утре.“  

“Много ще се зарадвам да мога да се уча от най-добрите”, скромно отбелязва най-доброто либеро при девойките под 20 години.   

Нейни идоли са Мелиса Варгас и Моника де Дженаро - която пък е и част от любимия отбор на Вики - Имоко Волей Конеляно. Олимпийската шампионска има зад гърба си редица успехи и отличия с националния отбор, но и на клубно ниво. Не по-малко са и индивидуалните такива. Моки, както също е известна, е една от най-добрите на поста си, вдъхновила много подрастващи да се запалят по волейбола, включително и нашето момиче...    

“Бих искала да се срещна с моите идоли. Бих искала да попитам Моника Де Дженаро, която играе на моя пост, как се е справяла на моята възраст, когато психически не е била стабилна по време на мач.”  

Като най-хубави моменти с националния отбор определя спечелването на европейската титла, както и победата над Бразилия с 3:1 гейма на Световното първенство за девойки под 19 години миналата година.  

Разсъждава зряло по отношение на двубоите, като подхожда към тях с премереността на опитен състезател. “Всеки мач е по някакъв начин труден, дали физически, когато сме изморени, или психически.”  

Полуфиналът с Италия на европейското първенство е най-емоционалният мач за нея.  

Попитана дали смята, че се различава по нещо от околните, заявява: “Не смятам, че се отличавам от останалите хора, все пак всеки има своите добри и лоши качества.”  

Вярва в човешката воля и определя като най-положителна своя черта постоянството.   

В другия полюс поставя факта, че не споделя много: “Опитвам се сама да се справя с трудностите.” Напълно в редата на нещата за крехките й 16 години.  

На финала на разговора Вики призова връстниците си да “гонят” целите си, по-конкретно в спорта, но все пак не на всяка цена. “Не се отказвайте каквото и да става и не забравяйте, че все пак спортът е забавление.”.  

А за себе си си пожелава: “След 10 години се надявам да съм постигнала целите си.”  

Блиц:  

Какво е за теб волейболът?   

Волейболът за мен е нещото което ме прави щастлива.  

Какво правиш в свободното си време?   

 В свободното си време излизам с приятели най-често и чета книги. 

На какво най-много държиш?    

Най-много държа на това около себе си да имам честни хора.