Една по-различна гледна точка

Изминаха няколко дни от подвига на българските национали на световното първенство във Филипините. Момчетата на Джанлоренцо Бленджини завършиха със сребърните медали в шампионата, а след това бяха посрещнати подобаващо на родна земя - с лаврови венци, парад с открит автобус, червен килим, и още... 

България бе волейбол в продължение на дни, а събитията около прибирането на "лъвовете" бяха черешката на тортата. 

Предлагаме ви една по-различна гледна точка около волейболните герои, постижението им и последвалите тържества. Тя e на писателя Николай Милчев, който публикува на профила си във Фейсбук размислите около последните няколко дни.

Публикуваме я без редакторска намеса: 

"СРЕБЪРНИЯТ ВОЛЕЙБОЛ И ПОСРЕЩАНЕТО НА МОМЧЕТАТА

Сега, когато еуфорията от сребърния ни волейбол поотминава, не е лошо да се кажат някои неща.

Дали се радвахме толкова много, че победихме на волейбол? Според мен – не. Волейболът е прекрасна игра, но в случая тя няма такова значение, нито българите си умират по волейбол. Ето ви един пример – умираха си на времето по волейбол в Ябланица. Ние в Гложене и в Ботевград си умирахме по баскетбол. В Ловеч бяха луди по хандбал. И така нататък, и така нататък. 

\

Радвахме се просто защото имаше победа. И се радвахме, защото телевизиите истерясаха и отмениха всичко друго и в края на краищата направиха така, че лично на мене да ми се отще и волейбол, и победа. Господарите на телевизиите в България разбраха, че трябва да надуват свирката, защото иначе сме доста зле, яко сме я закъсали откъм цени, политика, войни и единение и сребърният волейбол може да пооправи работата. Тоя шанс дойде изневиделица, иначе все някоя телевизия щеше да е откупила правата за излъчване на волейболните мачове.

Нарушена беше тайната на успеха, магията. Всички подробности – как е дошъл италианският треньор, какво е видял в нашите момчета, какви договори е подписал, къде са тренирали, какъв е щабът, приличат на разкрит фокус. Разкритият фокус не изумява, а отегчава.

В житията на светците няма подробности. Те са светци и вършат само богоугодни и праведни неща. Ние тук се завряхме по къщите на момчетата, при семействата им, в кухните им, при гаджетата им и ги обявихме за светци приживе – с червени килими и гвардейци.

Абсолютно холивудска и комплексарска работа. (Това с гвардейците беше абсолютно преиграване).Направихме им пиеса и постановка, защото на този етап и с тоя си мозък това можем.

Сравненията между деветдесет и четвърта година и сега са пресилени. Баба ми казваше – префъкуц, нещо прекалено. Деветдесет и четвърта година хората имаха надежда, мислеха, че нещо се отпушва, че футболът ни връща в света, че ни отваря. Еуфорията от промените беше заряд, който изстреля и футбола напред.

Сегашната ни воля и волейболна радост е нещо като електрошок на спрялото ни сърце. Опияняваме се от изключенията и от случайността, а не от тенденцията и от истината.

Чуха се и гласове, че не било правилно, дето се възхищаваме от спортисти, а не се възхищаваме от писатели, от оперни певци, от артисти и от художници.

Възхищението, което си е чисто изумление от спортистите, идва от факта, че те правят това пред очите ни – в момента. Побеждават или падат сега – в същия час. И ние тъжим, като паднат, и се гордеем, като бият.

Как да вярваш на писатели и да се гордееш с тях, като пишат едно, а правят друго, като се кълнат в едно, а ведомостта им за заплати и облаги е на друго място?

За раздвоението, за интригите, подкупите и мръсотиите в спорта не ми се говори. Но в случая победите бяха сега – пред очите ни, и затова изумлението е силно.

Няма как да вярвам на писатели и журналисти, които веднъж скачат над мрежата и забиват топката в полето на капитализма, а след това са централни нападатели в отбора на капитализма. Играта на предатели е завладяла света и именно тя – играта на предатели, един ден ще отмени всичко – морал, чест, религия, достойнство. Инстинктът за оцеляване ще стане синоним на победа и успех, а инстинктът за убиване – правило номер едно в живота.

И тогава „не убивай“ и „не кради“ ще са смешни и жалки божии заповеди, а истината ще бъде: „Убивай и мачкай! Кради и трупай!“

Ами ако именно инстинктът да се мачка ни влудява и ни кара да се радваме? Ами ако това, че сме притиснати и сплескани, ни кара да викаме и да искаме да се разширим – като обем и претенции?

Имаше и нещо дълбоко трогателно в това посрещане на момчетата. Нещо като връщане от казарма беше, като радост от взет изпит – сякаш се връщаха с дипломи за друга идентификация.

Спомняте ли си как българските медии отразяваха погребението на кралица Елизабет? Не искам да правя никакви внушения, само отбелязвам тази готовност да се погълне всичко, което може да впечатли, да покруси или да възвиси. Погребението на кралицата беше единият полюс – там беше натрапената скръб, колониалното подчинение, увъртането, внушенията. А посрещането на волейболистите беше голямото преувеличение, голямото надуване – до такава степен, че любовта да се разпръсне на мехурчета. И проблемът не е в това, че нямаме мяра – проблемът е, че нямаме акъл за две стотинки и че нямаме души и сърца за оная чиста, тиха, дълбока радост, възхита и любов към всичко, което е само наше. И което, разбира се, можем да покажем на света, без да крещим и да се самоопияняваме.

Винаги си личи – границите и на радостта, и на скръбта си личат. След тях са фалша и манипулацията.

И защо в края на краищата не оставихме майките на волейболистите да направят всичко и да посрещнат децата си?"

*Заглавието е от BGvolleyball.com. 

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.