Кой е архитектът на волейболния ни триумф?

Любовта на българите е повече от златен медал, казва италианецът, изкрещял на български: "Юнаци"!

Един италианец излезе пред морето в бяло-зелено-червено (ама в българската подредба на цветовете, не в италианската) пред “Св. Александър Невски” и с неподправена по детски емоция каза: “Нямам думи. Има само едно нещо, което помня сега...”. И започна да скандира на микрофона на български: “Българи, юнаци". А гордите българи, които вече го обичат като свой, подеха с пълни гърла...

Той е Джанлоренцо Бленджини - архитектът на историческия успех на националния отбор по волейбол за мъже, станал световен вицешампион, обединил България и спечелил сърцата на всички. Но кой е той извън харизматичния италианец и пълен професионалист като волейболен треньор? Какъв човек е и как стига дотук?

Роден е на 29 декември 1971 г. в Торино. Играе волейбол, но в ниските дивизии в Италия. Никога не е бил голям волейболист, но избира своя път в треньорството, за да признае целият свят, че в това поприще е сред най-големите.

“Учех Политология в университета, но на половината от пътя реших да се хвърля във волейбола. Казах на баща ми и майка ми: “Спирам с университета и ще опитам нещо различно”. От тях чух: “Това не хубаво, ти си луд”. Но тези 2-3 години в университета промениха възгледите ми. Учех Политически науки, но с насоченост към социологията. Научих доста за управлението на хората. Защото всички ние работим с хора. А хората се променят всеки ден. Заради ситуации, заради лични неща. Всички са различни личности, но и личността може да се променя заради случки и събития около самия теб”, разказа Джанлоренцо Бленджини.

“Играех на ниско ниво. Бях много добър в посрещането, но по мое време нямаше либеро. В Италия имаме много първенства, играех в четвърта-пета лига. На 25 г. получих тежка контузия в коляното и нямаше как да продължа. Но още докато играех, тренирах деца и юношески отбори. Когато спрях да играя, реших да се концентрирам само в треньорството, да опитам дали съм способен “да изгрея” в това поприще. Изглежда, че май съм успял”, смее се той, описвайки пътя си във волейбола.

Помага му, че извървява всички стъпки - от най-ниското до най-високото ниво в професията: бил е асистент или старши треньор на всички нива и във всички дивизии. От деца през най-ниските лиги до върха на клубно и национално ниво. 7 години е селекционер на Италия - сребърен медалист на олимпийските игри през 2016 г., водил отбора два пъти на най-големия спортен форум. Сребърен медалист на Световната купа през 2015 г. и бронзов на европейското през същата година, проведено в България и Италия. Шампион на Средиземноморските игри (2018) и Универсиадата (2019). Трикратен шампион на Италия с “Лубе” (2017, 2021 и 2022).

“Има различни пътища, по които можеш да се развиеш като треньор. Обичайното е - бивши състезатели, играчи на топниво. Има много такива примери. Но моят път беше различен - аз бях треньор или асистент във всяка една лига, която имаме в Италия, а ние имаме много. При подрастващите и на ниво представителни отбори. Една година или повече - аз минах по целия този път. Не стана бързо, отне ми повече време, но аз изминах целия път и взех целия възможен опит във волейбола”, допълва 53-годишният специалист.

През февруари 2024 г. той застана начело на националния отбор на България. С мисия “Лос Анджелис 2028”. Но и с визия за изграждане на повече от отбор на игрището - отбор от личности, който да постига резултати. Помагат му не само натрупаните знания в професията, но и подходът. И фактът, че не просто работи в България като наемник. Той заобича България.

През лятото прекара почивката със семейството си в у нас - не избра други дестинации, а доведе семейството си тук. Покрай лагера на националите в зала “Самелион”, жена му и дъщеря му идват в Самоков, отиват и до Боровец, а след това са на море в Синеморец. Наслаждава се на дивото спокойствие на плажа Велека и Българското Черноморие много му харесва. Обича българската кухня. Предпочита по-обикновени ресторантчета с български вкуснотии.

“Да си треньор на национален отбор, е много по-различно от това да си клубен треньор. В клуба основната цел е да печелиш. В националния отбор е и това, но не само. Националната принадлежност, гордостта на нацията са не по-малко важни. Окей - основната работа на момчетата си остава да печелят и няма нужда да ги натискаш, за да имат тази мотивация. Но ако си чужденец, независимо дали си италианец, французин или от друга страна, ти трябва да бъдеш част и от културата, от живота. Вече близо две години съм тук. Не постоянно, разбира се. Но от първия момент тук се чувствам много добре, усещам българското около себе си и му се наслаждавам.

Италианците имаме нещо заложено - когато някой пътува по света и се върне, винаги го питат: “Как е храната там”. За мен това не е от най-важните неща, но пък в същото време и българската храна много ми харесва. Обичам шопска салата. Обичам супите ви. Обичам българската храна.

Но обичам и българския дух, който виждам в играчите си. Тези момчета са толкова специални. Аз не ги избирам само заради уменията им като спортисти, но и за всичко, което ги изгражда като личности. Заради образованието им. И съм толкова благодарен на семействата им. Вече съм се виждал с много от тях, окей - все още не с всички, но съм благодарен на всички, че са възпитали такива добри момчета.

Сега е лесно да говоря хубави неща, след като постигнахме успеха на световното, но това всъщност го усетих от самото начало тук. Момчетата ми са наистина специални - няма нужда да ги натискам, всеки ден те са готови да тренират така, сякаш утре ще играят финал за България. Не може да знаеш дали ще спечелиш, не може да контролираш резултата, защото имаш съперник и понякога той просто може да е по-добър от теб. Но да не се предаваш, да дадеш всичко по силите си - това може да го изискваш. Това е нашата обща цел. За това говоря най-често с момчетата: “Давай най-доброто от себе си всеки ден”. Понякога най-доброто може да не е достатъчно, но ти ще си доволен. И ще се развиваш”, споделя Джанлоренцо Бленджини.

Специално място в сърцето му вече заема грандиозното посрещане, което България подари на своите волейболни герои пред “Св. Александър Невски” в София.

“Това е най-вълнуващият ден в моя живот. Това, което изживяхме с нормалните хора в България, това обединение на позитивна енергия, това е повече от всеки златен медал. Повече от всичко, което можеш да си представиш, че ще ти се случи в живота. Това не беше от волейболни хора, от спортни хора, от хора с позиции в политическия и обществения живот. Това беше събрана любов от истинските, нормалните хора. Извадка на истинския живот, който усещахме, че за хората е станал по-хубав.

Да осъзнаеш признанието на народа към тези момчета, които, както вече ви казах, съм селектирал един по един не само заради физическите им възможности и волейболните качества, но също заради психическата им нагласа, интелекта, образованието им. Тези момчета са пример за децата. Но те са пример и за всички тези възрастни хора. Видях толкова много възрастни мъже и жени да плачат от щастие - това е невероятно. Напълно незабравимо. Това, което се случи, не е спортно събитие, това е социален феномен”, каза Бленджини.

“Основната ни цел е да управляваме добре тази ситуация. Тези момчета нямат нужда от напрежение около тях. 

Процесът трябва да остане същият. Първото и най-важно нещо е да не променяме нищо, да не се променяме и ние. Случвало ми се е много пъти - най-важното, което съм чувал след големи победи, е: “Ти си същият както преди”. Това е и целта пред всички нас - да останем същите. Процесът трябва да е същият. Той е дълъг. Целта е да се класираме на олимпийските игри. Постигнахме страхотен резултат и сме щастливи. Това означава, че работата дава резултати. Но... трябва да запазим спокойствие и да продължим да работим в нормални условия”, допълва той.

За всичко изживяно с цена над злато се чуди какви думи да намери, за да отговори на любовта на българите.

“Не знам как да ви кажа благодаря за цялата тази любов. Не само за подкрепата - за любовта. Щастието ни не е само от резултата, пълното щастие беше да видим тези хубави хора очи в очи и да усетим енергията им. Това беше най-добрият медал, който спечелихме", емоционален е Бленджини.

Сега му предстои кратка почивка. Тръгна към своята Италия... За да отиде директно на волейболен мач, защото този път играе дъщеря му. “Опитвах се да я накарам да спре с волейбола, защото винаги ще е “дъщерята на”, но не успях”, смее се Бленджини. Неговият племенник пък играе в Мачерата в серия А2 заедно с Денис Карягин и Руси Желев. “Съпругата ми и сестра ми са бивши волейболистки. Съпругът на сестра ми е бивш волейболист. Навсякъде около мен е волейбол. Но дъщеря ми и племенникът ми в момента са двамата активни волейболисти в семейството”, разказва с усмивка на път за родината.

За да се върне съвсем скоро във втората си родина за волейболната суперкупа на България. И да продължи със своята супермисия начело на волейболните ни герои. За бъдещето. За България.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.