Сълзите на Миша и триумфът на Румяна

Емоционалната история за бронзова медалистка, която никой не знае

Времето мина, олимпиадата остава. Пожелавам на всички спортисти, където и да са, да изживеят една олимпиада.“

Тези думи, написани преди години, днес звучат като завещание – ода за отдадеността и страстта към спорта. Те са и най-доброто въведение в живота на Румяна Каишева – една от емблематичните ни спортистки, чийто живот е отдаденост, смелост и незабравими емоции.

Румяна Каишева е гост в рубриката на btvsport.bg "45 години шампиони", посветена на олимпийските игри в Москва′80.

„Преди много, много години моят учител по физкултура видя нещо в мене и повика треньора на ЦСКА Петър Милев. Аз тогава се занимавах с музика, свирих на акордеон. Казваха, че съм много талантлива и нямах никакви намерения да се занимавам със спорт. Така че мина известно време на убеждение, но изоставих музиката и се отдадох на волейбола“, започва разказът си пред камерата на bTV Каишева.

Още от дете...

Още като дете Румяна показва, че съдбата ѝ не е обикновена. Четирикратна шампионка на България, двукратна носителка на КЕШ (1979, 1984 г.) и носител на КНК (1982 г.). Европейска шампионка през 1981 г., бронзова медалистка от Евро 1979.

„В ДНК-то на ЦСКА е да търси винаги първото място“, казва тя, спомняйки си как още от първите тренировки усеща желанието за съвършенство.

Москва

Годината е 1980-а. Олимпиадата. Огромен залив от светлини, камери и очакване. „Атмосферата на едно такова състезание е по-различна... там са всички спортове и толкова много звезди.

Квалификацията беше много тежка. Имам една запазена снимка, на която съм толкова отчаяна и плача на пейката след последния мач с Бразилия. Трудно го изживяхме и никой не знаеше в онзи момент, че може би все пак по някакъв начин, независещ от никого, все пак ще стигнем до Москва.

Там труден беше мачът в групите ни срещу унгарките. Но полуфиналът с ГДР е незабравим... Ние бяхме на косъм да стигнем до финала. Беше ни мъчно, но излязохме с чувството, че сме дали всичко, повече от това, което беше възможно.“

Бронзовият медал – за някого метал, за Румяна доказателство, че трудът и духът могат да победят всичко. „През този период от 4–5 години много малко съм си позволявала нещо различно от учене и спорт. Винаги една хубава цел оправдава това, от което се лишаваме“, казва тя. „Аз не искам силни в краката и слаби в главата!“ – думите на баща ѝ ѝ остават като ръководство в живота.

Dolce Vita

След олимпиадата кариерата ѝ продължава в клубните успехи и в Италия. „Още първата година с Реджо Емилия успяхме да спечелим Купата на CEV и Купата на Италия, но не станахме първи. Отново Равена, с Цветана Божурина, взе титлата. След това в един момент се беше разпространила мълвата, че където отиде Румяна, се печели шампионатът на А2 и се отива в А1.“

Италия ѝ носи нови предизвикателства и признание: "Много от българските треньори са допринесли изключително много за развитието на волейбола в Италия.“

Трудности и лични избори

Дългият път на Румяна преминава през постижения, трудности и лични избори. Завършва университет с отличие. „В интерес на истината беше много трудно – избрах специалност, която беше много модерна тогава: "Полупроводници и електронни елементи". Цял ден в института и после на тренировка. Като се връщам назад, се чудя как съм издържала.

Ако някой иска да гледа личните си резултати, трябва да се занимава с индивидуален спорт. Волейболът няма как да бъде такъв!“ – казва Румяна за колективната природа на спорта, в който е дала всичко.

И накрая – един разказ, писмо, което събира всички тези години в едно. Тя го прочита пред камерата ни, връщайки ни към онези мигове, когато олимпиадата е била всичко: мечта, усилие, емоция.

Сълзи от гордост и малко тъга

„Когато се върнахме в олимпийското село, стана нещо необикновено: жените, които почистват етажа, строени в колко време са ни чакали така, не зная. Аз бях може би една от малкото, която се прибра директно. Искаме лично да поздравим всяка една от вас!

Разтичах се из селото. Нататък не може да се разказва. Не е възможно. Когато си тръгнахме, отново погледът ни попадна върху Миша.

Миша беше мечето символ на тази олимпиада. И се сепнах. Този път той държеше в лапичката си бяла кърпичка и една едра сълза напираше в очите му.

Спогледахме се всички и просто не усетихме как очите ни се навлажниха...", пише тогава в "Народен спорт" тя.

Когато говори Румяна Каишева, има навика да притваря леко очи и да се усмихва, сякаш на себе си. Може би защото е още в плен на едни изживявания, чието очарование едва ли скоро времето ще заличи.

Целият разговор можете да видите във видео-материала.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.