Една малка битка без перфектен развой, контузия и споделени успехи

Братът е героят, който може да ти помогне да полетиш, казва една сентенция. Той е приятелят, който природата ти дава. Подкрепата му в различни ситуации, мисълта, че някой с твоята кръв е рамо до рамо с теб в предизвикателствата. Да споделяте победите и загубите - в една малка битка без перфектен развой.  

За двама братя, поели по един и същи път в спорта, със сърца, туптящи в един ритъм - този на волейбола, ще ви разкажа в следващите редове. И двамата са основни фигури в мъжкия отбор на Етрополе. Единият се изявява като посрещач/нападател, другият - като либеро.   

И двамата родени на дата 22-и, но в различни месеци и с разлика от четири години. 

Георги и Радостин Райкови стартират занимания по едно и също време, като по-малкият брат се запалва по волейбола, след като вижда батко си да тренира.  

Радо започва приключението си доста късно, донякъде и случайно. Споделя обаче, че това е било решението, което е определило по-нататъшния му живот. Импулсът да се развива и да иска повече от себе си.  

“Започнах в девети клас, доста късно за професионална кариера, но точно навреме, за да ми даде правилен тласък в живота”, заявява той.   

А мястото, на което тръгва всичко, е повече от емблематично. Залата на Националната природоматематическа гимназия,  с отбора на Хектор.  

“Още с първото ми влизане в залата се запалих и разбрах, че това е нещо, което искам да правя и да стана добър!”, споделя Райков.  

 Георги тренира също в отбора, носещ името на митичния герой. А обстановката и треньорът го предразполагат да бъде все по-мотивиран в заниманията.  

“Започнах да тренирам във ВК Хектор, където тренираше и брат ми. Там попаднах на прекрасен треньор, като той ме запали още повече”, разказва либерото.  

Както всяка ключова стъпка в живота на човек, и тук промяната е огромна. На 180 градуса. Или дори на 360. От онези моменти, в които или трябва да действаш и да не се обръщаш назад, или да си останеш там, където си и какъвто си. Нашият герой обаче избира първото.   

“Мога да кажа, че волейболът промени живота ми изцяло. Навиците ми се промениха напълно. Когато започвах, бях с наднормено тегло и с ниско самочувствие, нямах изградени навици за хранене и тренировки. Треньорите тогава ми помогнаха изключително много да променя живота си и съм им изключително благодарен”, казва Радо.  

За брат му срещата с волейбола носи не по-малко емоции. Искрено признава, че това са най-чистите избори, най-неангажиращото нещо. Просто, защото всичко, което прави, му се отплаща по всякакви начини - дали с приятелства, дали с друго. А той отговаря с благодарност.  

“Волейболът ме е научил на дисциплина и отдаденост. Не съжалявам за нито един мой избор и всяка една тренировка. Много от приятелите ми, са от волейболните среди и съм благодарен затова.” 

Жоро приема заниманията с волейбол като удоволствие, като време за него самия. Не ангажимент или работа.  

За брат му това е начин да се разтовари от забързаното ежедневие, възможност за себедоказване.   

С волейбола са свързани и някои от най-хубавите детски спомени на либерото на Етрополе. Като такъв той определя титлата при прекадетите, която печели с Левски София в първия си сезон там (2018 г.). Там той прекарва два сезона.  

След това Георги става част от отбора на Волейболна академия “Стойчев-Казийски”, с който играе финал при кадетите през 2021 г. и е отличен за Най-добро либеро на финалите. Изявява се и за Миньор (Перник), с който губи финала на Висшата лига от Дунав (Русе).  

 Брат му също преминава през “синята” школа, а след това играе в Град (Белоградчик).  

А от есента на 2024 г. най-накрая двамата отново са рамо до рамо. Факт, който прави и двамата много щастливи. А “виновник” за това е президентът на Етрополе Васил Василев.  

 “Да играеш с брат си е наистина уникално чувство, което малцина имат възможността да изпитат. Радвам се, че ни се отдаде този шанс и съм благодарен на президента на волейболен клуб Етрополе Васил Василев, който преди две години ни събра в един отбор. Всички емоции на терена - победи, щастие, удовлетвореност са двойно по-силни, когато ги споделяш с брат си до себе си.” споделя Радостин.  

Георги и Радостин са се изправяли много пъти един срещу друг, което не е лесно. Да се бориш с другите, да се бориш със себе си, да останеш професионалист.  

Но когато вървят ръка за ръка е много по-различно. И специално. 

“В нашата кариера сме се изправяли както един до друг, така и един срещу друг. Аз лично винаги съм го приемал като една малка битка, която никога няма перфектен развой. Никой не иска другия да пада, но и още повече ти самият не искаш да паднеш от брат си. В момента се изправяме един до друг и няма по-приятно чувство от това да спечелим мач или още повече Купа заедно”, разказва Георги.  

Именно това се случва още в първия му сезон с етрополци. Братската подкрепа и сила прави чудеса, окрилява както него самия, така и съотборниците им. Колективът се сплотява още повече и постигат това, което им е убягвало напоследък. Както се казва - сговорна дружина, планина повдига.  

Затова за най-вълнуващи моменти на терена определят двата поредни спечелени финала на Купа България Висша лига.  

“Първият път винаги е най-сладък”, заявява Георги.   

Вторият такъв бе преди малко повече от месец, след като защитиха Купата след победа над Миньор (Перник) с 3:1 гейма  в "Арена СамЕлион".   

А Радо допълва: “Това бяха дългоочаквани успехи. Преди той да дойде в отбора, два пъти загубихме финалите и затова радостта да спечелим трофеите заедно беше още по-голяма”.  

Освен във волейбола, двамата имат общ път и в друг любим спорт - футбола. И няма как да е по друг начин - баща им Стоян е бивш футболист. Сега е президент на ВК Драгоман, заедно с майка им Филка.  

Любовта към футбола обаче има и негативна страна. Преди година Жоро получава тежка контузия след занимания по минифутбол. Последва нелека операция, като остава извън терена за дълго време. Възстановяването обаче преминава успешно и той се завръща по-силен. А спечеленият трофей определено е по-сладък след преживяното. Защото без болка няма победа.   

“Тренирал съм футбол, като още съм запален към него, заради което си патя. Точно преди година, по време на сезона ходих да играя минифутбол. Така се случи, че в дадения мач се контузих, като скъсах кръстни връзки и менискус на коляното. Оперираха ме и над 6 месеца бях извън залата. Не успях да стартирам този сезон с отбора ми, но лека-полека навлизах в залата. И ето ме тук сега, след по-малко от година, след една нелека операция вдигнахме трофея Купа България Висша лига, за което съм изключително радостен.”  

Изключително харизматични, позитивни, но подхождащи реалистично към нещата. Амбициозни, дисциплинирани, упорити и отдадени в делата си - братя Райкови жънат успехи не само на терена, но и извън него.  

Дори могат да се нарекат перфекционисти - като типични Дева и Козирог. Но без да се вземат прекалено насериозно. Хъсът и характерът, изградени от годините спорт, проличават във всяко едно действие.   

“С брат ми се отличаваме с желанието си да постигаме повече от това, което имаме в момента, и да следваме мечтите си, понякога за сметка на много лишения”, споделя Радостин.   

Както казва Георги - когато събереш увереността и спокойствието, резултатите идват.    

И двамата играят на постове, на които да играеш със сърце и да се раздаваш, е просто задължително. С тази разлика, че единият отговаря за защитата, другият - за посрещането, както и за нападението. А и когато брат ти е зад гърба ти, няма значение кой е срещу теб.  

“Георги е човек, който се раздава за всяка топка. Харесвам хъса и мотивацията, с които играе, и най-вече това, че винаги е там да ме подсигури – особено след някоя блокада”, казва Радостин.  

А по-малкият Райков е категоричен, че вижда същата отдаденост и в брат си.  

И вярва, че само постоянството, в която и да е област, може да изведе човек до върха. Върха, към който всички се стремим, този, който сме достигнали, колкото и малък да ни изглежда. Напредваме с всяка крачка.  

Към момента Георги се занимава с организация на спортни събития, като цели да популяризира любимите спортове. Но най-вече волейбола, а децата и подрастващите като цяло са основната група, към която са насочени усилията му и тези на хората, с които работи.  

“Напоследък виждам една тенденция, че интересът към волейбола се покачва в България. Колкото повече деца запалим сега, толкова повече плодове ще берем от тях след време. Надявам се да имам възможност да помогна с това, което правя в момента.”  

Свои начинания има и Радо, също и създава различни бизнес проекти.  

Не се отказвам, дори когато стане трудно, и винаги успява да намери решения на проблемите бързо и ефективно. 

Работи с брат си и по други направления и така прекарват време заедно и извън залата.  

“Радвам се, че освен като съотборници, имаме възможност да обсъждаме нови идеи, начинания и да бъдем приятели”, заявява той.  

Какво обаче за тях е късметът?  

“За мен късметът е моментът, в който подготовката срещне добрата случайност”, смята баткото.  

Вярват ли в късмета и смятат ли се за късметлии?  

Отговорът е нееднозначен. Заради една детска мечта.  

“Късмет към момента не ми липсва, но когато още вярвах в детската ми мечта, мога да кажа, че тогава ми е липсвал късмет или “нещо друго””, категоричен е Георги.  

Призовава младите състезатели да преследват целите си, да сбъдват мечтите си, но и да работят много за това. Защото едното без другото няма как да се случи. Нужни са жертви, за които трябва да си готов. Но и да се стараят да бъдат около хора, които ще ги издигат нагоре, а не обратното.  

“Да не спират да правят това, което обичат. Трябва да знаят, че ще има много лишения, но те ще са само за тяхно добро. За всичко ще намерят време, когато трябва и най-важното е да се заобиколят с една здравословна среда, а волейбола гарантирам, че е такава.” 

А за брат му истината е в дисциплината и всички качества, които спортът ти дава с практикуването му.  Истина, всеизвестна и не от сега.  

“Ще има моменти, в които няма да им се тренира. Ще има периоди, в които загубите ще са повече от победите. Но всичко това изгражда характер. Спортът учи на дисциплина, постоянство и справяне с трудности – не само в залата, но и в живота. Хората, които имат шанса да спортуват и да се състезават, са една крачка напред в изграждането си като личности пред останалите.”  

Накрая и двамата заявяват, че без спорта животът им би бил съвсем различен, както и, че не биха били толкова щастливи. Той трябва да присъства по всякаква форма. Както всеки един от двамата е тук за другия.