Дом далеч от дома - историята на Борислав Георгиев

Историята на Борислав Георгиев не е разказ за безупречно изкачване към върха, а за изборите по пътя – за пропуснатите шансове, неочакваните възможности и смелостта да продължиш, когато посоката внезапно се промени.

Любопитството

Всичко започва през 2002 година – без ясна представа накъде ще го отведе този първи досег със спорта. Тогава Георгиев е просто дете, което прекрачва прага на залата с любопитство и без конкретна цел, водено единствено от желанието да опита нещо ново.

“Баща ми играеше футбол с приятели и един от тях – Брунко Илиев – ме покани да отида с него в залата на “Славия“, за да пробвам волейбол. Отидох, включих се в тренировката и още тогава усетих, че това е нещо, което наистина ми харесва. Израснах под ръководството на Кирил Методиев, Брунко Илиев и Димитър Богданов и се запалих покрай мачовете на мъжете и националния отбор“, разказва Борислав с усмивка.

С времето залата се превръща в негово ежедневие, а волейболът – в осъзната цел. Георгиев преминава през всички етапи на школата на “Славия“, където развива не само техниката си, но и разбирането си за играта. 

Треньорите бързо забелязват способността му да чете ситуациите, да предвижда развитието на разиграванията и да запазва спокойствие в ключови моменти – качества, които постепенно го насочват към позицията на разпределител.

“Като разпределител трябва непрекъснато да мислиш – да усещаш играта, да предвиждаш блока и да взимаш правилното решение във всеки момент“, обяснява Георгиев.

Доверието към него идва рано. Още в ранна възраст доверието към него идва бързо. Като тийнейджър започва да тренира с мъжете, подписва първия си договор на 14 години и скоро се утвърждава като титуляр – нещо, което рядко се случва толкова рано.

Ранният сблъсък с мъжкия волейбол и натрупаният опит в клуба на “Славия“ подготвят Георгиев за следващата стъпка – включването му в младежките национални отбори на България. 

Мечтите

Периодът между 2009 и 2012 година се оказва ключов както за развитието на Борислав, така и за цяло едно поколение български състезатели – време на високи очаквания и усещане, че България отново може да се върне сред водещите сили в Европа. Отборът, воден от треньорите Николай Желязков и Георги Петров, се отличава с баланс между физика, дисциплина и тактическа подготовка – основа, върху която идват и резултатите. Кулминацията настъпва през 2010 година със сребърния медал от Европейското първенство за юноши до 20 години в Беларус, който не само носи признание, но и отваря вратата към световната сцена.

“Пазя много силни спомени от този период – среброто в Беларус беше голям успех за нас и тогава разбрахме, че можем да се конкурираме с най-добрите. Мачовете от квалификациите за световното първенство в зала „Христо Ботев“, пред българска публика, бяха нещо специално, а победата срещу Полша – един от най-емоционалните ни моменти. Атмосферата беше невероятна и ни даде още повече увереност“, разказва Георгиев.

Успехът не идва случайно. Отборът, воден от треньорите Николай Желязков и Георги Петров, се отличава с баланс между физика, дисциплина и тактическа

подготовка.

Следващото голямо изпитание идва през 2011 година със световното първенство за младежи до 21 години в Бразилия – турнир, към който отборът пристъпва с високи очаквания, но който се оказва далеч по-труден от предвиденото.

“В Рио имахме много контузии и това ни попречи да покажем реалния си потенциал. Резултатът не беше това, което очаквахме и беше разочарование за всички, но точно в такива моменти се учиш най-много – като играч и като човек“, признава той.

Именно в този контраст между успех и трудности се изгражда неговата зрялост – увереността, че може да се съревновава на високо ниво, но и разбирането, че пътят напред не винаги е праволинеен. Натрупаният международен опит и усещането за близост до големия волейбол логично го доближават до следващата цел – мъжкия национален отбор на България.

Разочарованието

След силните изяви на младежко ниво и участието в големи форуми, очакванията са естествени. Георгиев достига до прага на мъжкия национален отбор – включен е в подготвителни лагери, тренира с утвърдени имена и влиза в средата на най-добрите български състезатели в период, в който конкуренцията е изключително висока.

“Бях част от лагера на мъжкия национален отбор, тренирах с всички и видях какво е нивото. Очаквах шанс да се докажа, но той така и не дойде. Конкуренцията винаги е била много сериозна – България традиционно има силни разпределители и място в отбора се печели трудно. Понякога просто не идва твоят момент“, разказва Георгиев.

Именно тук се крие тежестта на този период – в осъзнаването, че пътят, който изглежда логично продължение на всичко постигнато до този момент, може да поеме в съвсем различна посока.

Изборът

В периода около 2012–2013 година, малко след лагерите с националния отбор, пред Георгиев се открива възможност, която първоначално изглежда временна, но се оказва съдбоносна.

“Получих обаждане от моя приятел Венцислав Рагин с предложение да отида за един турнир в Катар и честно казано, не ми трябваше много време да мисля. Заминах с идеята, че ще остана за кратко, но нещата се развиха по съвсем различен начин – от договор за един месец се стигна до дългосрочен ангажимент, а по-късно се появи и възможност за смяна на националността. За мен, както за всеки млад играч, българската фланелка беше мечта, но явно не ми е било писано да я нося. Може би още тогава разбрах, че пътят ми ще продължи в Катар“, разказва Борислав.

Така едно кратко пътуване се превръща в решение, което определя следващото десетилетие от кариерата му. Пред него се открива и нов хоризонт – възможността да стане част от националния отбор на Катар, избор, който в съвременния волейбол все по-често се превръща в реалност.

Това е повече от спортно решение. Това е избор на път.

И Георгиев го поема.

Адаптацията

Първите впечатления са контрастни – смесица от изненада и бързо осъзнаване на различията. За Борислав Георгиев Катар е напълно нов свят – не само като среда на живот, но и като волейболна реалност.

“Когато пристигнах, бях искрено изненадан от всичко – условията за живот, инфраструктурата, отношението към играчите, организацията. Всичко беше на много високо ниво. Но във волейболно отношение разликата с Европа беше осезаема – най-вече в техническата подготовка, която изоставаше с години. Освен това има и чисто организационни разлики – всички мачове се играят в една зала, няма пътувания, а самата игра е по-бавна, но по-силова. В последните години обаче се работи много – идват треньори като Роберто Пиаца, Хуан Сичело, Камило Сото и други, които внасят ново ниво на дисциплина и организация“, разказва той.

Тази първоначална дистанция прави адаптацията специфична – различен ритъм, различна динамика и изисквания. С времето обаче картината започва да се променя, а първенството постепенно повишава нивото си.

“Смятам, че в следващите години нивото ще продължи да се вдига. Тук има много физически силни играчи, особено от Африка, което дава сериозно предимство – пример за това е Кейта, който тръгна от клуб като “Ал Райан“. А една от причините Катар да бъде водеща сила в региона е политиката за натурализиране – много играчи като мен се водим местни и не заемаме квоти за чужденци“, обяснява Георгиев.

Така се оформя своеобразен хибриден модел – комбинация от различни школи, стилове и култури, в който техниката постепенно догонва физиката. Именно в тази среда Георгиев намира своето място и развитие, стъпвайки върху основата, изградена в България, и надграждайки я с международен опит.

“Голяма заслуга за това къде съм днес имат българските ми треньори – те ми дадоха основата, върху която надградих с работата си в чужбина“, допълва той.

Именно тази комбинация оформя неговия стил и го превръща в един от разпознаваемите разпределители в региона.

Възможността

След утвърждаването му в катарското първенство и натрупания опит на международно ниво идва и присъединяването към националният отбор на Катар. Това обаче е решение, което носи много повече тежест от чисто спортния избор – момент, в който професионалният път се преплита с личните усещания и ценности, изграждани с години.

“За всеки български играч националният отбор е мечта… но не винаги получаваш шанс. В днешния волейбол подобни решения вече са част от реалността – спортът е бизнес и държавите, които искат резултати, търсят начини да ги постигнат. За мен това беше втори шанс – възможност отново да играя на международно ниво, макар и под различен флаг. Чувството не е същото, но това е част от пътя“, обяснява Георгиев.

С времето този избор започва да носи и конкретни резултати. Националният отбор на Катар постепенно се утвърждава като сериозен фактор в Азия и си осигурява участие на Световното първенство през 2025 година във Филипините – нова възможност за изява на най-високо ниво и важна стъпка в развитието на волейбола в страната.

За Борислав това не е просто поредно участие на голям форум, а символичен момент – доказателство, че пътят, който някога е изглеждал като отклонение от мечтата, всъщност го е върнал обратно на световната сцена.

Домът

С времето Катар престава да бъде просто професионална дестинация и постепенно се превръща в дом – място, където кариерата и личният живот се преплитат.

“За мен Катар е специален. Тук срещнах жена си Диляна, родиха се децата ни Христо и Бояна и вече повече от 13 години това е моят дом. Имам договор с “Ал Араби“ до 2029 година и се чувствам добре – това е моят живот в момента“, разказва Георгиев.

Паралелно с това, на игрището той изгражда стабилна и успешна кариера, утвърждавайки се като един от разпределителите с най-постоянно присъствие в региона – макар и част от тези успехи да остават извън вниманието на българската публика.

И въпреки изградената стабилност, връзката с България остава непроменена.

“България винаги ще бъде в сърцето ми, но вече има място и за Катар до нея. Липсват ми природата, празниците с близките и дори снегът… но човек свиква с всичко“, признава той.

Това е онази тиха носталгия, която остава – независимо колко далеч си стигнал и какъв нов живот си изградил.

Истината

Но животът и кариерата в подобна среда неизбежно водят и до по-широк поглед върху самия спорт. Борислав не се колебае да бъде директен – зад емоцията стои една все по-ясна реалност.

“Спортът днес е бизнес – държавите инвестират и търсят резултати. Катар и Близкият изток се превръщат в привлекателни дестинации за играчи, които искат по-добър баланс и сигурност. Но ако говорим за развитие на най-високо ниво, Европа остава водеща – първенства като Италия, Полша и Русия предлагат различна конкуренция“, обяснява той.

Именно тази логика стои зад издигането на нови спортни центрове – с инфраструктура, ресурси и ясна стратегия. Инвестициите постепенно пренареждат картата на световния спорт и правят региона все по-желан.

“Интересът расте постоянно – след световното по футбол в Катар през 2022 година и с предстоящото в Саудитска Арабия през 2034 година регионът става все по-важен както за бизнес, така и за спорт“, допълва Георгиев.

Що се отнася до волейбола, той подчертава и ключов фактор за развитието му:

“Натурализираните състезатели имат основна роля – в много случаи именно те са гръбнакът на отборите.“

Така се оформя нов модел – комбинация от инвестиции, международен опит и постепенно изграждане на местни кадри, в който спортът все по-често следва логиката на глобалния пазар.

Напрежението

И все пак животът в този регион има и друга страна – такава, която не винаги се вижда отвън. В свят, в който Близкият изток често се възприема през призмата на напрежение и несигурност, погледът на Борислав е по-различен – по-спокоен и изграден от ежедневния опит на място.

“В последните седмици обстановката е странна – бомби се виждат в небето, но системите за отбрана ги неутрализират. Хората работят от домовете си, децата учат дистанционно, а ние продължаваме да тренираме и да се готвим за подновяването на сезона. Аз и семейството ми не сме уплашени – Катар прави всичко възможно да гарантира сигурността. На този етап не мислим за евакуация, но ако ситуацията се влоши, винаги имаме възможност да се приберем“, разказва Георгиев.

Така, дори когато отвън реалността изглежда нестабилна, отвътре животът продължава – между тренировки, семейство и стремеж към нормалност в една по-сложна среда.

Равносметката

Когато поглежда назад, Борислав Георгиев не търси пропуснатите възможности. В думите му има спокойствие и приемане.

“Не бих променил нищо в живота си – вярвам, че всичко се случва с причина. Гледам напред – едва ли бих се занимавал с треньорство или нещо пряко свързано с волейбола. Вярвам, че човек се учи цял живот и с удоволствие бих опитал нещо напълно различно. Най-важният урок, който волейболът ми даде, е да не се отказвам – защото зад всяка титла стоят поне няколко загуби“, споделя той.

Историята му не се определя само от мачове и трофеи, а от решенията – онези, които остават невидими. От избора да продължиш, дори когато посоката се променя и те отвежда далеч от всичко познато.

Може би именно в това е смисълът – че не винаги ти избираш пътя. Понякога той се променя без предупреждение и те изправя пред избори, за които не си бил подготвен.

И тогава остава най-важното – да имаш смелостта да го приемеш, да го извървиш и да намериш себе си точно там, където най-малко си очаквал.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм