Лора Китипова: Волейболна кръв и промяна, която изгражда ново ‘аз’

Кръвта вода не става. Няма как да избягаш от това, което носиш в себе си. Това, което ти е дадено от природата, твоят вътрешен компас. “Ориентирът” за вярната посока, който следваш безусловно. Нещото, което те отличава от околните от ранна възраст. Усърдието и емоцията, които работят за теб.  

Но и твоята най-голяма мечта. Целта, която преследваш от дете. Детето, което попива всичко, докато е в залата. Първоначално като просто зрител, малкото човече, наблюдаващо тренировките и мачовете на майка си. Най-големият фен, който постепенно се превръща в следващия състезател, преминал през ситото. Под ръководството на първия си треньор, а именно - мама.  

Човекът, който е с теб от ден едно на този свят, най-добрият ти приятел. Който ще те научи на всичко - не само като човек, но и в спорта. Да ти даде основата, а след това да береш плодовете. И да усъвършенстваш наученото до момента, да надграждаш постоянно. По нов път, където всяка крачка си е твоя, и пътеките са неутъпкани. Без тежест на име, връзки и каквото и да било.   

Да си просто ти. Без филтри, опити да влизаш в рамка, само и само да угодиш на някого.  

Ината, емоционална, директна. С характер и дух, типични за децата на 90-те. Непримиримост, но и лека наивност на моменти. Да си тежиш на мястото и да се адаптираш, където и да те отведе животът и каквото и да ти предложи.   

Историята на Лора Китипова с волейбола започва преди почти 25 години. В залата у дома - в Стара Загора. Един от волейболните центрове на България.  

Малкото момиченце живее с волейбола буквално. Докато един прекрасен ден не получава възможността да се докосне пряко до него. Да стане част от многото подрастващи, завладени от магията на жълто-синята топка. Въпреки че знае отдавна, че това е нещото, което иска да прави.

“Детската ми мечта беше да съм волейболистка... това е била целта ми от малка”, започва разказа си националката.  

И продължава: “Израснала съм в залата покрай майка ми, още когато тя играеше. След това, когато стана треньорка - още на 11 години, започнах вече да тренирам.”   

Когато човек, с който имате близка връзка, влиза в ролята и на твой треньор, нещата са едновременно и лесни, и не толкова. Особено в една такава ключова възраст. Когато това, с което се захванеш, трябва и да ти е интересно, да ти харесва, но и да те развива. Във всеки един план.  

Задачата на Лариса Китипова определено не е от най-леките, но определено се справя отлично. Като създава базата на това, което познаваме като състезател днес. И, логично, оказва огромно влияние върху нея и предстоящата ѝ кариера. И Лора отдава нужното на този факт.  

“Всеки треньор е повлиял върху кариерата ми по някакъв начин, но тези, които са оставили най-сериозен отпечатък, са няколко. Майка ми - тя ми показа А и Б във волейбола и покрай нея започнах изобщо да играя.”  

Интересен факт е, че всъщност волейболистката на “лъвиците” стартира като посрещач. Пост, на който играе и сестра ѝ. Който дава основата, защото посрещането, както и дистрибуцията, са повече от важни за нашия спорт.  

И докато осем години се развива в този елемент, идва момент, но и човек, който ѝ “отваря” очите. Идва голямата промяна, за да видим тази Лора, която дебютира в националния отбор преди 15 години. Когато вече е натрупала опит в разпределянето.  

Пет години след старта си в ЦСКА, волейболистката сменя поста си. Първоначално се бунтува срещу промяната, но, както обикновено се случва, така намираме истинската си посока. Променяйки нещата, които правим ежедневно - променяме и живота си.  

А идеята за новия пост е на треньора, под чието ръководство са израснали не един и двама състезатели. Човекът, извел до световна титла националния отбор за девойки под 19 години през изминалото лято. Атанас Петров. Име, говорещо достатъчно силно.   

Предизвиква я и довежда “мисията” до успешен край.   

 “В ЦСКА ключова бе срещата с Наско Петров и Наско Лазаров. Наско Петров всъщност беше човекът, който на 19 години ме пренасочи да стана разпределител. Преди това бях посрещач. Много-много нямах желание тогава да сменям поста, но сега съм му безкрайно благодарна за това решение, и, че успя да ме накара”, допълва състезателката.   

Със специалиста “червените” печелят редица трофеи - пет титли в първенството и три Купи на България.  

“Шест години бях в ЦСКА, доста титли спечелихме - и с девическите формации, и с жените. Беше много хубаво време, доста приятели имам от там останали.”  

Но не всичко е цветя и рози, както се казва. Непокорният характер на Китипова ѝ създава известни трудности - поради обичайни тийнейджърски ситуации. Още повече и, че майка ѝ също е преминала през редиците на “армейския” клуб.  

“Беше ми малко трудно, защото ме сравняваха с майка ми, защото тя е играла в ЦСКА преди години. Била е доста по-отговорна и смирена, докато аз бяха доста дива и постоянно някой ѝ се оплакваше от моето поведение, защото отговарях - нормалните тийнейджърски неща. ЦСКА ми даде доста, това е безспорно.” 

Тя надраства всичко това и продължава да работи усилено върху целта си. Ден след ден.  

За развитието ѝ като плеймейкър огромна роля има и националният селекционер Марчело Абонданца. Той бе начело на отбора и между 2011 и 2014 г.. Тогава “лъвиците” печелят сребърен медал в Европейската лига през 2012 г. в Чехия и бронзов медал в Европейската лига през 2013 г. в България.  

Италианският специалист възлага различни задачи на Лора, която отвръща с усърдие, въпреки съмненията. Резултатът обаче не закъснява и тя е повече от благодарна.  

“Марчело Абонданца ме накара да мисля като разпределител. Спомням си, че денонощно гледах видеа, пишех някакви неща и се чудех защо ме кара да ги правя тези неща, но сега си давам сметка, че наистина ми е помогнало страшно много”, разказва още за промяната Лора.  

Още един треньор оказва силно влияние върху кариерата на националката. Иван Петков бе селекционер на “лъвиците” от 2018 до 2021 г. Той и Китипова работят заедно и в Марица (Пловдив), както и в украинския Прометей (Днипро), като вдигат няколко трофея.  

“С Иван Петков също се сработвахме много добре. Добре се разбирахме на игрището, дори да сме имали разногласия, той знаеше как да намери път към всяка състезателка, за да се представяме възможно най-добре.”  

 Един от най-ярките ѝ спомени е от Европейското първенство през 2021 г. в Пловдив. Тогава отборът се представя отлично и е устремен към влизане в осмицата, но загуба от Швеция ни изхвърля от битката.  

Това носи известна горчивина на нашата героиня, която признава, че по това време със съотборничките ѝ са играли може би най-добрия си волейбол. Подобно на времето с Марчело Абонданца.  

“Хубав, но и малко горчив спомен е Европейското първенство в Пловдив. Целият отбор имахме една цел, вървяхме към нея. Играхме може би най-добрия си волейбол.”       

 А когато има колектив и сплотен отбор е още по-хубаво. Разбирателството на терена преминава в приятелство и извън него. А волейболът съпътства навсякъде. Дори и извън залата.  

Със спорта се изграждат може би най-стабилните приятелства, доказано е неведнъж. Хората, които си приличат, се привличат, се казва в една сентенция. И съвсем не е грешно - винаги (или почти винаги) се стараем да общуваме със себеподобни, такива, които резонират с нас и разбиранията ни. Да се обградиш с хора с твоя вайб, както е модерно да се казва.   

Директни, държащи на думата си и тежащи на мястото си. Да не се опитват да се харесат на всички по един или друг начин и просто да са истински. Това са нещата, които националката цени в околните, такива са хората, които могат бъдат нейни приятели.  

“Волейболът е живота ми. Макар да звучи малко банално - това е начин на живот. Повечето от хората от обкръжението ти са от волейбола, разговорите са около волейбола”, споделя състезателката.  

С годините тренировките, мачовете, всичко около тях става рутина. Но не в неприятния смисъл. Нещо, което е неделима част от теб. Израстваш и като състезател, и като човек, и като личност. Учиш се да се справяш сам с всичко, изграждаш нов живот.  

“Волейболът става начин на живот. Свикваш с постоянните пътувания, събиране на багажи, местения, да си далеч някъде сама. Учи те на дисциплина, самостоятелност, отговорност.”   

Спортът винаги е бил част от живота на националката. Винаги е била активно дете, практикувала е какви ли не спортове - тенис, баскетбол, футбол, хандбал.  

Но редом с физическото развитие върви и другото, интелектуално. Волейболът допринася и за двете, но огромна роля има и изучаването на чужди езици. А пътуванията в чужбина, смяната на дестинациите неизменно поражда любопитство и желание да научиш нещо ново.   

Езиците са врата към света. Знанието по един или друг начин ни променя и обогатява във всеки един момент, разширява кръгозора ни. Опитът за граница донася на Лора именно това - тя е истински полиглот.  

“Говоря 6 езика - български, руски, италиански, английски, испански, сръбски, и ако бях останала още един-два сезона в Румъния, и румънски щях да науча (защото го разбирам доста). Доста ми се отдават. Лесно уча езици, ако това е някакъв талант.”   

Езиковата бариера не е проблем, а падането ѝ определено помага за обединяването на отбора и по-хармоничните отношения в него.  

През новия сезон Китипова е част от сръбския шампион Железничар (Лайковац), с който игра полуфинали за Купата на страната и финал за Суперкупата. Сега пред отбора предстоят плейофи, където тимът среща гранда Црвена звезда.   

Лора признава, че се чувства отлично там. Първо заради близостта като територия, но и като манталитет. Близкият темперамент на нациите ни прави нещата по-лесни, по-привлекателни дори.   

“Хората в клуба са много добронамерени, условията са добри. Спокойно ми е тук”, заявява тя.  

И дори би желала следващата дестинация за кариерата ѝ да е на подобно място - по-близо до родината, а дори и в нея. Както се случва в последните сезони -  в Румъния (където споделя, че би се чувствала най-добре) и настоящия в западната ни съседка.  

Как вижда идеята един ден със сестра ѝ Александра да играят заедно - на клубно ниво или в националния отбор?  

“За мен би било много готино да играем заедно. Сестра ми вече поотрасна. Като беше по-малка, вероятно щеше да ѝ е по-трудно. Смятам, че ще се забавляваме на игрището, като ще добавим и още ценно време, което да прекарваме заедно”, заявява опитната състезателка.  

Саша е най-близкият ѝ човек, по-малката сестричка, с която винаги има какво си каже. Времето заедно винаги е емоционално и ползотворно прекарано, изпълнено с хубави моменти. Но се стараят да се отдалечават от професионалните теми на разговор. Без съвети и излишни коментари.  

 “Когато сме заедно, избягваме да си говорим за волейбол. Това си е нашето време и го използваме максимално - да си починем от всичко и всички”, разказва Лора.    

А когато се случи да може да наблюдава някой двубой на сестра си в българския шампионат, е обективна и е категорична, че вижда страшно много потенциал, и голямо израстване в нея.  

Радва се, че върви по нейния път. Александра бе в състава на националния отбор за девойки под 19 години, който стана световен шампион, завърши четвърта с отбора под 21 години. Търпеливо очаква звездния си миг и за женския отбор.  

Подобаващо на по-голяма сестра, разпределителката дава много ценен съвет, а именно: да бъде търпелива, за да постигне целта си. Какъвто е и апелът ѝ към всички подрастващи, които влизат в големия спорт.  

“Да са целеустремени, да не се отказват при най-малката трудност, и най-важното наистина да се наслаждават”.    

Щастлива е, че до момента няма сериозни контузии. Смята, че най-голямото ѝ изпитание предстои в бъдеще - когато вземе решение да се откаже от волейбола. Когато и да се случи това.  

Вярва в късмета и се определя като късметлийка. Но и много по-различна от това, което всички виждат на терена и в залата. Предпочита да го запази за малкото наистина близки.  

Благодарна е на родителите си и сестра си, че винаги са до нея. Те са най-голямото ѝ богатство, това, на което държи най-много.  

“На този етап само искам близките ми да са живи и здрави, а останалото съм сигурна, че ще се нареди, както трябва”.     

Защото все пак бъдещето е в нашите ръце. А промяната, както тази при нашата героиня, изисква кураж. Защото новото начало винаги върви ръка за ръка с неизвестното, но и да не чакаш идеалния момент. Просто трябва да го създадеш, действайки.   

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм