Бранислав Ханушек: Семейна история, винаги над линията

В живота е важно да се осланяме на принципите си и да действаме, както сметнем за добре. Да не мислим за чуждото мнение, стереотипи и т.н. Да не бъдат те нашата “кат-линия”, ограничението, което да ни възпира да бъдем това, което сме. Също както в скуоша, откъдето идва този термин - да се стараем да бъдем над него винаги и никога  по-малко от това.  

И също както във волейбола, да се стараеш никога да не оставяш топката да падне. Иначе казано - да не позволиш околните да оформят мирогледа ти, стандартите ти и те да бъдат винаги високо. А понякога това означава просто да си човек.    

С всички свои грешки, съмнения, но и със своя фокус, решителност и доброта. Да си това, което си.  

Да останеш здраво стъпил на земята и да не допускаш нищо да те откъснат от целите. Естествен и неподправен.  

Преди две години точно такъв млад човек става част от отбора на Берое. Избирайки “зелено-белите” за първия си трансфер в чужбина.  

210-сантиметровият словашки състезател води блокадата на старозагорци втори пореден сезон. Оправдава доверието на треньор и ръководство във важни двубои и продължава утвърждаването си в отбора. 

Колектив. Една добре смазана машина. Състезателите на Мирослав Живков действат като истински отбор. Всеки може да разчита на всеки, а това прави и нашия герой много щастлив.   

“Чувствам се много добре. Ние сме отбор в истинския смисъл на думата. Имаме много добри взаимоотношения, всеки приема всеки”, споделя Бранислав.  

А това прави адаптацията като нов състезател още по-лесна. Една приятелска обстановка, в която всеки се чувства отлично. Особено важно за добрата атмосфера в един отбор.  

За Ханушек всеки нов отбор е възможност за опознаване на нови хора, (в случая) и нова култура и начин да обогатява знанията и да разширява хоризонта си.   

Невинаги е лесно да се приспособиш към новостите, но обграждайки се с позитивни хора, всичко е по-различно. И това те мотивира да ставаш все по-добър и да преследваш целите си.   

“Срещам се с нови хора и си поставям нови предизвикателства за бъдещето”, казва още състезателят.  

А епичната полуфинална серия през миналия сезон (2024/2025) определено бе повече от изпитание за тима от града под липите. Тогава отборът бе близо до финал, но шампионите от Левски София надделя след пети мач и се пребориха за трофей.  

По-важен за словашкия център е фактът, че със съотборниците му са записали имената си със златни букви в историята на българския волейбол. И то в първия  му сезон извън родината.   

“Миналия сезон бяхме толкова близо до финала, но завършихме на трето място и написахме история за този клуб”.  

Донася му и много опит, така безценен за него. Но и още повече хъс и стимул занапред.  

Всичко това донася неизменно и много спомени на гиганта от Централна Европа. Всеки един мач се запечатва в съзнанието. И хубавото, и лошото.  

“Ще запомня всички мачове, защото във всички тях има някои моменти, които е хубаво да се помнят”, казва Ханушек.  

А преди настоящия сезон отряза обичайната за него по-дълга коса. Което обяснява с нуждата от промяна.  

Дали обаче ще остане в състава, воден от Мирослав Живков? Отговорът остава отворен, с място за лека мистерия относно бъдещето...   

“Може би да, може би не. На този въпрос няма да отговоря сега. Ще разберете всичко скоро”, загатва волейболистът.  

Едно приятелство обаче ще се запази, независимо от това какъв ще бъде развоят преди новия сезон. С идването си в България Бранислав се сближава с тунизийския младежки национал Махди Бентахер, който подписва с беройци по същото време. Плюс това, играят на един и същи пост.  

Конкуренция, обаче, няма. Брано, както го наричат, определя съотборника си като един от най-близките си хора. Най-добрият му приятел. Някой, с който има безброй преживявания, достойни за разказване.  

“Без да се замислям, определено най-близкият ми човек в отбора е Махди Бентахер. Аз и той можем да напишем книга за нашите приключения”, споделя с усмивка словашкият волейболист.  

Ако към тях добавим и брата на Бранислав - Оливер, картинката добива цялостност.   

Той е с 4 години по-малък, следва стъпките на батко си. Играе волейбол, но на съвсем различен пост. Неговата сила е в разпределянето.  

Пътят му във волейбола започва година, след като брат му стартира кариерата си. И в същия клуб - Нитра.   

“Започнах да играя волейбол, когато бях на 15 години и беше нещо като мечтата ми да играя волейбол, защото майка ми също е играла в миналото”, разказва по-големият Ханушек.  

Така спортът се превръща в най-важното нещо за 23-годишния играч - работа, хоби и релакс в едно. Мечта на всеки млад състезател, а и не само.  

“Правя това, което обичам, и това е хубаво”, заявява той.  

Разбира се, с времето, когато започва да се занимава по-сериозно, отдава необходимото внимание и се отнася подобаващо. И неизбежно се стига до промяна - напълно естествено, без натиск, с лекота.  

“Когато започна да играя и да го приемам професионално, промених много неща в живота си”, обяснява Брано.  

Най-важното е въпреки всичко да се забавляваш на терена. Да не гледаме единствено през призмата на сериозността, а да я разчупим.  

Смешни и забавни ситуации не липсват и при нашия герой. Като например да ти връчат индивидуално отличие за пост, на който не играеш.   

“Когато бяхме с моя отбор на турнир и аз като централен блокировач спечелих наградата за най-добър посрещач на турнира”, спомня си той.  

Връщайки се в началото, гигантът от Търнава разказва и през какво е преминал, докато стигне до волейболната зала. Където остава сърцето му и досега.  

Сменя редица спортове - баскетбол, плуване, лека атлетика, скуош, и само един от тях е по-трайно в живота му. Брано развива концентрацията си от ранна възраст, благодарение на тренировките по скуош, и то цели 6 години. А това му помага и понастоящем на деветметровото игрално поле.  

 Признателен е на последния си треньор от словашкия национален отбор - белгиецът Стивън Ван Медегаел, от когото е научил много.  

“Мога да кажа, че Стивън Ван Медегаел, последният ми треньор от националния отбор, ми показа много за волейбола и наистина му благодаря много”, споделя центърът.  

Решителността е от най-силните му черти и открито го заявява. 

Но определя за своя слабост дългото обмисляне в моменти, когато трябва да вземе решение за важни неща.   

Разбира се, понякога се случва да допуснем и грешки. В рамките на нормалното е, а волейболистът е категоричен, че със сигурност му носят и ценни уроци. Без да мисли и да се определя от чуждото мнение.  

“Опитвам се да живея живота си и да се уча от грешките си”, казва той.  

Също толкова естествен и неподправен е, когато общува. Споделя, че се чувства много добре, когато разговаря с напълно случайни хора. Нещо, което го отличава от много други.  

 Заявява, че не е срещнал проблеми при научаване на българския език. Поради сходството със словашкия. Въпреки общите славянски корени обаче, споделя, че не може да говори на 100%.   

Затруднява се от построяване на по-дълги изречения и понякога се случва да се обърка и да смеси езиците.  

“Малко по-трудно ми е да направя по-дълги изречения на български, защото някои думи са същите като словашките, но има разлика и се е случвало така, че да смеся словашки с български”.  

Езикът не е проблем, когато слуша родните музикални изпълнители. А също така да изгради приятелства в града на липите. С хора, с които обича да прекарва времето си.   

“Наистина обичам хората тук и вашата музика. А в Стара Загора имам доста приятели, дори извън волейбола и имаме много приключения заедно”, споделя Ханушек.  

Какво би казал на по-младото си “аз”, както и на тези, които едва сега се докосват до любимия си спорт?  

“Никога не се отказвай, пътят ти към върха ще бъде труден, но никога не спирай и продължавай напред. Концентрирай се върху това, което искаш да постигнеш”.  

Като типичен пример на поколението си, което живее “бърз живот” и се опитва да остане фокусирано върху целите си. Но можеш да постигнеш всичко само с много труд.