Новото лице на ЦСКА – когато младостта срещне голямата сцена

 

По време на втората полуфинална среща от мъжкото първенство Супер Волей, между отборите на Левски София и ЦСКА, част от младите “червени“ волейболисти направиха още една крачка към голямата сцена. Никола Великов, Александър Манушев и Даниел Тихолов се появиха в игра в момент, в който отборът търсеше своя ритъм.

 

С енергията и свежестта си те помогнаха на отбора да се върне в мача, да възстанови темпото си и да стигне до победата, с която изравни серията в полуфиналите – знак не само за стойността на отбора, но и за нарастващата роля на младите в състава. 

 

Те постепенно намират мястото си между юношеския волейбол и мъжката сцена – пространството, в което започва да се изгражда тяхната обща история.

 

И именно от този момент започва да се откроява една по-широка картина – пътят на три различни характера, които вървят в една посока.

 

Началото на един общ път

 

При Никола Великов всичко започва рано – още в детската градина, където първият му досег с волейбола идва съвсем естествено, наблюдавайки по-големия  си брат Християн, също волейболист и доскоро част от мъжкия отбор на ЦСКА. 

 

“Първият ми досег с волейбола беше още в детската градина, благодарение на брат ми. Винаги ходех с родителите си на неговите мачове, а вкъщи се упражнявахме с топка”, разказва Никола.

 

Решаващ момент идва в първи клас, когато започва да тренира в школата на ЦСКА по настояване на треньора Симеон Симеонов. Преди това опитва и други спортове – таекуондо и футбол – но изборът постепенно се избистря.

 

“Разбрах, че мога да изградя волейболна кариера, когато станахме първи на републиканското първенство за юноши до 16 години през сезон 2022/23 и бях отличен за най-добър разпределител. Тогава разбрах, че това е моето нещо и искам да се занимавам с волейбол професионално“, казва Великов.

 

В началото ключова роля за развитието му играят треньорите Асен Методиев и Симеон Симеонов, а по-късно и Невен Нешев.

 

“Те ми дадоха кураж, амбиция и много съвети – не само за играта, но и за възстановяването“, допълва той.

 

Пътят при Даниел Тихолов започва по различен начин – по-далеч от голямата сцена, но със същата ясно изразена посока.

 

При него началото е по-неусетно – игра, която постепенно прераства в осъзнат избор. Първите му стъпки са в Червен бряг.

 

“Започнах да играя волейбол още като по-малък, първоначално повече като забавление. Постепенно обаче спортът ме грабна с динамиката и колективния дух и разбрах, че това е моето нещо. Когато започнах да тренирам по-сериозно и да участвам в по-важни състезания, осъзнах, че волейболът може да стане не просто хоби, а път и начин на живот”, разказва той.

 

В началото най-силно влияние върху него оказват треньорите Мирослав Милев и Росица Василева, както и семейството му.

 

“Те винаги са ме подкрепяли и са вярвали в мен”, добавя Тихолов.

 

При Александър Манушев началото също минава през семейството, но пътят му се оформя чрез собствен избор и срещи с ключови хора.

 

Още в първи клас майка му го води в залата.

 

“Когато бях в първи клас, майка ми ме заведе във волейболната зала. Започнах в “Еднаволей”, а тя помагаше там, само и само да тренирам“, разказва Александър.

 

По-сериозният му път започва във ВК “Софийски университет”, където среща треньорката Десислава Величкова.

 

“Тя беше човекът, заради когото се задържах в този спорт. Много съм ѝ благодарен за всичко, на което ме е научила – и не говоря само за волейбол”, казва той.

 

Така трите истории започват по различен начин, но постепенно се събират в една обща посока: ЦСКА и волейболът като избор и бъдеще.

 

 

Школата, която изгражда

 

Именно тук техните индивидуални пътища започват да се преплитат.

 

ЦСКА отдавна е повече от клуб – той е школа, през която са преминали едни от най-големите имена в българския и световния волейбол. Място, което изгражда не само състезатели, но и характери.

 

За Великов това е и семейна връзка, и осъзнат избор.

 

“В ЦСКА се озовах, защото брат ми започна в клуба и аз след него. Още тогава знаехме, че да носиш екип с емблемата на ЦСКА е престиж и отговорност. В началото ми беше трудно, защото не бях свикнал с нивото, но с времето започнах да се чувствам все по-комфортно. Почувствах се истински част от отбора през втория полусезон, когато треньорът Александър Попов започна да ми дава повече шанс”, разказва Никола.

 

При Тихолов това е осъзната крачка напред.

 

“Имах желанието да се развивам на по-високо ниво и чрез мой приятел се свързах с треньорите в ЦСКА. Първите ми впечатления бяха, че това е много сериозен и организиран клуб, с високи изисквания и добра атмосфера. Не беше лесно в началото, но с времето и помощта на съотборниците ми успях да се адаптирам. Почувствах се част от отбора, когато започнах да играя по-уверено и да усещам доверието както от треньорите, така и от съотборниците си”, разказва Даниел.

 

За Манушев началото е по-трудно.

 

“В ЦСКА съм от сезон 2024/25 благодарение на г-н Александър Попов, който ми предложи да се състезавам за клуба. Началото за мен беше доста трудно, защото притеснението ми беше много голямо. Благодарен съм на момчетата и най-вече на треньорите Симеон Георгиев и Невен Нешев, които ме приеха като един от тях и ми помогнаха да стана част от отбора. С напредването на мачовете и доверието, което ми гласуваха треньорите, придобих увереност и самочувствие”, разказва Александър.

 

С времето връзката между тримата излиза извън рамките на игрището и се превръща в нещо повече от чисто съотборничество. 

 

“Вече сме доста близки – училище, зала, пътувания, почти всичко е заедно. С времето станахме не само добър отбор, а и като семейство – всичко идва от много тренировки, мачове и постоянна комуникация помежду ни”, казват те.

 

 

Балансът, който оформя отбора

 

На игрището обаче връзката между тях се изразява по съвсем конкретен начин. Всеки има своя роля – различна, но взаимно допълваща се.

 

Великов е разпределителят – човекът, който управлява играта.

 

Манушев е диагоналът – този, който завършва атаките.

 

Тихолов е либерото – стабилността в защита.

 

“Ролята ми в отбора е доста напрегната заради възрастта ми, но в същото време спокойствието идва от по-опитните съотборници. Това е много мислеща и отговорна позиция – изисква отговорност, постоянство и разум.  Когато допусна грешка, се опитвам да не мисля за нея, а да се фокусирам върху следващата ситуация“, разказва Никола.

 

“Като диагонал от мен се очаква да се справям с трудните топки и да решавам важните ситуации. Надявам се да оправдавам очакванията на треньорите и съотборниците си и да съм полезен на отбора. Най-голямото ми предизвикателство е да оправдая доверието, което ми беше гласувано – още на 17 години да бъда част от мъжкия отбор на ЦСКА. Грешките са част от играта, но се опитвам да не се връщам към тях, а да мисля за следващото разиграване“, обяснява Александър.

 

“Моята роля е да давам сигурност в защита и посрещане, да помагам на отбора да играе по-спокойно и да подкрепям съотборниците си във всеки момент. Либерото често остава в сянка, но за мен това не е проблем – знам колко важна е ролята ми и това ме мотивира. Най-голямото ми предизвикателство е да поддържам постоянно ниво и концентрация, а когато допусна грешка, се опитвам да я приема, да се поуча от нея и да продължа напред“, допълва Даниел.

 

И тримата подчертават още нещо – вътрешната динамика на отбора. Конкуренцията е постоянна, но здравословна, а балансът идва от по-опитните.

 

“Може би ние по-младите сме най-конкурентни, защото имаме хъс и желание за развитие, но всъщност всички сме конкурентни и именно това ни помага да ставаме по-добри. Конкуренцията ни кара на всяка тренировка да даваме максимума от себе си, а в трудните моменти треньорът, капитанът и по-опитните състезатели ни държат сплотени и ни помагат да се чувстваме сигурни“, обясняват те.

 

 

Моментът на прехода

 

И именно тук идва най-важният момент в развитието им – преходът към мъжкия волейбол.

 

Този сезон поставя тримата на границата между юношеския и мъжкия волейбол – място, където всяка тренировка и всяка минута на игрището носят различна тежест. Това e преход, в който трябва да се доказваш постоянно – пред треньорите, пред съотборниците и най-вече пред себе си.

 

“Да бъда част от мъжкия отбор на 17 години е голямо предизвикателство и отговорност. Трябва да оправдая доверието, което ми беше гласувано, и да покажа, че заслужавам мястото си. Да тренирам рамо до рамо с толкова доказани играчи е безценно – уча се от тях всеки ден и се старая да взема най-доброто от тяхната игра и отношение“, разказва Александър Манушев.

 

При Никола Великов преходът идва чрез доверие и постепенно поемане на по-голяма отговорност. Като втори разпределител той вече прави първите си стъпки в мъжкия волейбол.

 

“Тази година беше много важна за мен, защото треньор Попов ми каза, че ще разчита на мен като втори разпределител. Това ми даде още по-голямо желание да се развивам и да показвам това, което мога. Когато тренираш с мъжкия отбор, нивото се вдига – играта е по-бърза, решенията трябва да идват по-бързо, а отговорността е по-голяма, и това те кара да израстваш“, разказва Никола.

 

За Даниел Тихолов преходът минава през опита, който вече е натрупал на международната сцена, и който успява да пренесе в играта си за ЦСКА.

 

“Международният опит много ми помогна – направи ме по-спокоен и по-уверен в играта ми с ЦСКА. Когато си играл на по-високо ниво, свикваш с по-бързо темпо и по-голямо напрежение, което ти помага да реагираш по-добре и в клубните мачове”, разказва Даниел.

 

И макар всеки от тях да преминава през този етап по различен начин, общото е едно: те вече не са просто бъдещето на ЦСКА, а все по-осезаема част от неговото настояще.

 

 

Пътят към националния отбор на България

 

Този преход естествено ги доближава и до следващото ниво – националния отбор.

 

За Никола Великов и Даниел Тихолов националният отбор вече е реалност. И двамата са натрупали ценен международен опит, който пряко влияе върху играта им и ролята им в ЦСКА.

 

“Вече три години нося с гордост екипа на България и за мен това е огромна чест и отговорност. Да облечеш националния екип е нещо уникално, а моментът, в който за първи път чух химна на игрището, е нещо, което никога няма да забравя”, разказва Никола.

 

Той вече има и лидерска роля като капитан.

 

“Като капитан трябва да бъда спокоен, концентриран и да подкрепям съотборниците си в напрегнати ситуации. Смятам, че отборът разчита на мен и се старая да оправдая това доверие във всеки мач“, казва той.

 

Международният опит променя и начина, по който възприема играта:

 

“Участието в международни турнири ми помогна да повиша нивото си – играеш срещу по-силни отбори, виждаш различни стилове и по-бързо темпо. Това те кара да мислиш по-бързо и да се адаптираш. Научих също, че всеки треньор има различна философия и трябва да умееш да се нагодиш към нея”, допълва Никола.

 

Тихолов също има сериозен международен опит. Той взима участие в няколко първенства – Европейското за юноши до 17 години през 2023 година, Балканиада и Световното за юноши до 19 години през 2025 година.

 

“Да играеш за България е голяма чест и отговорност – защитаваш знамето и родината си. Това те кара да даваш още повече от себе си. Всяко състезание ми е дало нещо, но със сигурност Световното първенство в Ташкент ми даде най-много – опит, увереност и по-широк поглед върху играта. Там виждаш как се играе на най-високо ниво за тази възраст”, споделя Даниел.

 

Този опит се пренася директно в клубния волейбол:

 

“Международният волейбол ме научи на по-бърза игра, по-добра тактика и по-висока дисциплина. Разликата е, че в националния отбор играеш за страната си, а в клуба – за емблемата, но и двете носят своята тежест. Всичко това ми помага в ЦСКА – да бъда по-спокоен, по-уверен и по-подготвен в мачовете“, допълва Тихолов.

 

За Манушев националният отбор все още е цел.

 

“Всеки спортист има за цел един ден да играе в националния отбор – за мен това е мерило, че се справям добре и че си заслужава да продължавам да се трудя и тренирам още повече. Бил съм част от подготовката на националните отбори при подрастващите, но по една или друга причина не съм участвал в официални мачове. Вярвам обаче, че с постоянство, много труд и това, което показвам през сезона, ще получа своя шанс и ще бъда част от националния отбор“, разказва Александър.

 

Настоящият сезон е ключов в този процес:

 

“Да тренирам с мъжкия отбор на ЦСКА и да бъда до доказани състезатели е безценно – уча се всеки ден и това ме развива. Знам, че това е пътят, който трябва да извървя, за да стигна до следващото ниво”, допълва Манушев.

 

 

Последната крачка преди върха

 

И точно в този ключов момент от сезона идва следващото голямо изпитание – финалите на държавното първенство до 20 години – ще се проведат в началото на май. ЦСКА влиза като най-добре представилият се отбор в групата – с най-много натрупани точки и без нито една загуба през сезона.

 

За тримата това е различен, но еднакво важен момент – както за отбора, така и за личното им развитие.

 

За Великов финалите са логично продължение на труда, който стои зад всеки изминал сезон, но и възможност за ново утвърждаване – както на индивидуално, така и на отборно ниво.

 

“Класирането за финалите е резултат от постоянна и усилена работа, чрез която доказвам своите качества и възможности. В личен план ще се боря за четвърта поредна година да спечеля приза за най-добър разпределител, но най-важното е отборът – ще се борим за първото място и за това да покажем най-доброто от себе си”, разказва Никола.

 

При Тихолов финалите са преди всичко шанс да се покаже реалното ниво на отбора в най-важния момент от сезона.

 

“Участието във финалите е много важно за мен – това е шанс да покажем на какво сме способни. Целта ни е ясна – да дадем максимума от себе си и да грабнем златото. Знам, че всички отбори там са силни и очаквам трудни и оспорвани мачове, но вярвам в нашия отбор и в нашите възможности”, разказва Даниел.

 

За Манушев този турнир носи и допълнителен смисъл – като възможност за следваща крачка и лично доказване.

 

“Много е приятно да си част от най-добрия отбор и се надявам и тази година да станем първи и да вдигнем купата. За мен това е шанс да се докажа – първо в българското първенство, за да мога един ден да бъда забелязан и да играя на най-високо ниво в чужбина. Целта ми е да се развивам и да ставам все по-добър”, разказва Александър.

 

Така финалите не са просто край на сезона – те са момент на истина, в който амбициите, трудът и развитието на всеки от тях се срещат на едно и също място.

 

 

Мечтите, които ги движат

 

Оттук нататък посоката е ясна – нагоре, към следващото ниво, към по-голямата сцена, към волейбола като професия и начин на живот. 

 

За Никола Великов тази посока е ясно очертана още отсега – към най-високото ниво в европейския волейбол.

 

“Целта ми е да играя на най-високото ниво в Италия. Това е мястото, където искам да стигна, и знам, че трябва да продължавам да работя всеки ден, за да го постигна“, казва той.

 

При Даниел Тихолов погледът към бъдещето е свързан с развитие, постоянство и утвърждаване в спорта.

 

“Със сигурност виждам бъдещето си във волейбола – искам да се развивам, да играя на високо ниво и да постигам успехи. Давам всичко от себе си и се надявам един ден да го постигна”, разказва Даниел.

 

За Александър Манушев бъдещето минава преди всичко през постоянството и изграждането на една стабилна кариера.

 

“Надявам се след няколко години да съм здрав, успешен и да имам страхотна кариера като волейболист”, казва Александър.

 

Но най-важното тепърва предстои – моментът, в който натрупаният опит, усилията и изборите започват да дават посока. Едно поколение, което вече знае накъде върви и има всичко необходимо, за да стигне далеч.

 

---------

 

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

 

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм