Паметният 2 май

2 май 2026 г. Дата, която ще остане в сърцата на всички “сини” фенове. Дъждовна събота. Ден (или по-скоро вечер), в който бе вдигната не една, а цели две шампионски титли. Волейбол и футбол. Толкова различни един от друг. Толкова обединяващи.  

Два трофея, спечелени в рамките на минути. Единият толкова чакан от феновете - цели 17 години. 27-и на брой. Другият донякъде предизвестен и предвкусван от привърженици, треньори и състезатели. 18-и на брой.  

Случайно или не, тук символиката също си казва думата... И 27, и 18, редуцирани до едноцифрено число, правят 9. Числото на завършване, трансформация, но и на дълъг път.  

Предстои ли такъв пред двата отбора, дали това е само началото на поредица от трофеи? Или просто финал на една епоха? Няма как да знаем... Бъдещето е пред тях.  

Пред волейболния Левски стои тепърва равносметка за сезона, който може би нямаше как да бъде по-успешен (или пък можеше).  

Столичани могат да съжаляват за пропуснатата възможност в турнира за Купата на България, която е единственият трофей, липсващ във витрината този сезон. В надпреварата в Самоков в началото на годината - малко след средата на януари, момчетата на Николай Желязков допуснаха да бъдат победени още в четвъртфиналите. Бяха отстранени от не кой отбор да е, а от Пирин (Разлог). Тимът от Югозапада не бе поставян в сметките от голяма част от специалистите, но направи фурор, стигайки до финала.  

Оказа се, че и много от спортните хора не са допускали, че шампионите ще стигнат дотук. Поне в началото на сезона. По думите на старши треньора на “сините”. Те обаче опровергаха всякакви очаквания и прогнози, въпреки силното представяне на Нефтохимик, особено във втория полусезон. А там донякъде повлия и смяната на треньора. Това обаче е друга тема.  

Ставайки въпрос за представянето на столичани, е редно да припомним, че Николай Желязков пое отбора преди четири сезона (през 2022 г.). Дотогава той бе начело именно на тазгодишния съперник за титлата. Стартира приключението с новия отбор с бронзови медали в първенството. А бившият му тим стана шампион... и то на същата дата, на която се случи триумфът с третата титла.  

Истинският прогрес на Левски обаче бе на следващата година. Сезонът тръгна ударно - със Суперкупа след победа над тогавашния хегемон Хебър (Пазарджик). Бавно, но сигурно успехите следваха един след друг. Последователно и точно.  

В полуфиналите за трофея през 2024 г. “синият” тим се изправи срещу  Нефтохимик и го отстрани след 3:1 успеха. Класиране на финал след 10-годишно отсъствие. Още едно страхотно постижение. Едно Вечно дерби в три епизода и титлата стана факт.  

С яденето идва и апетитът, казано е доста отдавна, но важи в пълен смисъл. Следва най-успешният сезон за левскарите - ознаменуван с исторически требъл. Първо Суперкупа, след месеци Купа на България, накрая и втора поредна титла. Гладът за победи ставаше все по-силен и по-силен.  

Съставът се промени. Някои напуснаха, други се завърнаха. На трети - като младата генерация на клуба, бе даден шанс за изява в мъжкия отбор.  

Новият сезон даде сериозна заявка за интрига, впечатляващи двубои и битка в пълен смисъл. Нови-стари лица, свежа кръв, опитни волейболисти - имаше от всичко по много. Дойде и поредният трофей - Суперкупата, спечелена срещу миналогодишния финалист Локомотив Авиа (Пловдив). Тя даде отличен импулс за по-нататъшните срещи в първенството, които, така или иначе вървяха безотказно в полза на столичани.  

Не им провървя в Шампионската лига, където отпаднаха в трети кръг и не можаха да стигнат до групите. Не успяха и в следващата стъпка - Купата на ЦЕВ. Вниманието се насочи изцяло към турнира за Купата, но последва провал. Говореше се за извличане на поуки, разочарование...  

Е, явно оказа своето влияние - трудните моменти донесоха мотивация и не след дълго  катарзисът дойде. Шампионите взеха върха. С наближаване на края на редовния сезон борбата ставаше все по-жестока, но в крайна сметка момчетата на Николай Желязков останаха лидер.  

По пътя към финала те допуснаха само две загуби в плейофите - една в полуфиналите с ЦСКА, и една във финалите с Нефтохимик. Общо 26 успеха и 4 загуби.  

Всичко това нямаше да е факт, ако липсваха опитните Тодор Скримов и Светослав Гоцев. “Двигателите” на “синята” машина през последните няколко сезона. Най-важната част на ядрото. Посрещач и център.  

За един от тях пътят на деветметровото игрище приключва. След над 150 мача със "синия" клуб. 7 трофея - 3 титли, 3 Суперкупи и една Купа. Пет сезона. Най-добър блокировач в българския шампионат за сезон 2022 г., 2023 г., 2024 г., 2025 г. Куп постижения, събрани в няколко изречения.  

Това е той. Големият Светослав Гоцев, който обяви краят на състезателната си кариера след финала. Капитанът напуска кораба, но със сигурност ще се върне в друга роля.  

Тодор Скримов пък ще продължи да дърпа “локомотива” на столичани поне още един сезон. Продължава да се бори, да мотивира и води младите към нови успехи. Да бъде техният пример за подражание.  

Разбира се, внимание заслужават и останалите състезатели на шампионите. Стоил Палев, който като истински диригент ръководеше играта на отбора през целия сезон. А на финалите заблестя също толкова ярко, че заслужи отличието за MVP на серията. Приключението му продължава в следващите месеци с националния отбор, където ще продължава да се доказва, и в конкуренция със Симеон Николов.  

Лазар Бучков, който със завръщането си от САЩ, завладя терена и  показа стабилно представяне през последните няколко месеца. Показателно е и неговото попадане в “Дрийм тийм”-а на първенството.   

В посрещане отборът имаше още две силни фигури - завърналия се от Италия след три сезона Гордан Люцканов и либерото Дамян Колев, сребърен медалист от световното първенство във Филипините. Първият дори стана MVP на турнира за Суперкупата и заяви, че е очаквал момента 6 години.    

Разбира се, какво е един отбор без диагонала си. Швейцарецът Юлиан Вайзик демонстрира твърдост и непоколебимост в много от важните ситуации, с което нерядко повлияваше на развоя на срещите. Опит, придобит в няколко различни шампионата. Вайзик закова 474 точки през сезона, което бе най-доброто постижение в елита.   

Своето страхотно представяне и звездни мигове имаха и състезателите от школата на клуба - Димитър Добрев, Петко Петков, Адриан Ганев, Николай Николаев, Димитър Пейчинов, Петьо Иванов, Мартин Тотков, Мартин Татаров. Защото те са частиците, които допълват цялото. Сплавта, която става все по-сериозна с времето.  

А дали отново не предстоят големи промени? Размествания в пластовете, смяна на посоката от други ключови състезатели? Предстои да разберем... 

 Със сигурност обаче този сезон не беше най-доброто, което можехме да видим. Чакаме следващия с нетърпение!