Адис Лагумджия: Пътуването на една необятна балканска душа

Казват, че всяко пътешествие започва с първата крачка. Пътят като отправна точка към новия ти живот, пътят, който трябва да извървиш, за да оставиш старото зад гърба си. Нещата, които не ти носят развитие, не те водят до желания успех. Пътят, по който с теб вървят и важните за теб хора, по който ще имаш и изпитания, но няма да се откажеш, защото някъде там е мечтата ти.

А за да се сбъдне тя, трябва да действаш, да работиш усилено. Да докажеш на себе си, на тези около теб и всички останали, че колкото и да си “малък”, можеш да се представиш достойно, че и повече. Да направиш цяла една нация горда с теб, а след това и още една.

Да пишеш история всеки ден, но да останеш здраво стъпил на земята. Защото си постигнал целта си, и вече гледаш по-нагоре. Лимитите ти са някъде зад гърба ти, вече си разбрал. Всичко е много относително - това също. 

Тази история е специална. Разказ за едно малко момче, едно пътуване, решенията, които трябва да вземе, и подкрепата, без която едва ли днес щяхме да говорим за него. По-точно - светът нямаше да говори за него. 

Тези дни особено... защото идват решителни битки. А неговият отбор вече влезе в историята само преди дни и чертае нови простори.

Адис Лагумджия - босненското момче, което пропътува своите почти 1000 км, за да се озове там, където може свободно да мечтае. Но и да има своя последовател - в лицето на брат си Мирза. Във всеки един смисъл.

Пътят на братята тръгва от босненската столица Сараево - раждат се в семейството на югославския национал Екрем Лагумджия. Той им предава любовта към спорта от най-ранна възраст и сякаш е предопределено и те да бъдат край мрежата.  

"Мога да кажа, че баща ми е моят идол в спорта. Заради това, което прави и е правил за нас”, споделя звездата на турския национален отбор.

Възпитава ги в дисциплина и труд, последователност и страст - към всичко, което правят. И не е особено трудно да запали огъня - Адис е с топката, откакто се помни. Брат му Мирза - също. Започват да тренират едва шестгодишни, във волейболната школа на баща си.

"Започнах да играя волейбол на 5-6 години, в школата на баща ми. Преди да тръгна на училище, вече тренирах. Всеки ден бях на занимания с татко, с други деца, и така стартира всичко”, спомня си диагоналът.

Открояват се с ръст, физика, сила, характерни за балканците. Практикуват и други спортове - лека атлетика, плуване, баскетбол, но кръвта надделява.

"Предлагаха ми да играя професионално баскетбол, но баща ми беше на друго мнение. Каза ми: “Аз ще те науча как да играеш, това е моят спорт. С баскетбола не мога да ти помогна.” Въпреки че майка ми е била баскетболистка и искаше да ни научи. Но пък добре, че стана така”, разказва Адис.

Защото съдбата има други планове. Нея нито можеш да я излъжеш, а да избягаш - все още такъв човек не се е появил. 

Двете момчета са талантливи, стремят се да се развиват, всеки ден да показват повече и повече. Дотук добре, но родината им няма мъжки национален отбор. Нито други формации в това направление, отбори на високо ниво липсват. И започват да търсят варианти. 

Бащата дава идеята за заминаването след разговор с приятел, който живее в мегаполиса. Първо Адис отива на проби в Галатасарай... и го одобряват.

Но междувременно, по време на една от разходките из тренировъчния лагер на  “Джим Бом”, получава отново предложение да играе баскетбол... Всички там са с три или четири години по-големи от него, но с една глава по-ниски. Интересна среда, но просто не е неговата.

14-годишното момче (високо тогава 2 метра) е непоколебимо - ще продължава да се занимава с волейбол.

Докато се случват тези любопитни неща, се учи на доста покрай ежедневието си. Да порасне преждевременно и да се справя сам с всичко. Непознат град, език - нищо, което да е в зоната ти на комфорт. Да градиш живота си отначало, макар и на крехка възраст. Без близки и някой, на когото да споделиш деня си.

"Беше преди много  години, но беше много трудно. Защото живеех в азиатската част на Истанбул, а тренирах в европейската част. Всеки ден по няколко пъти - метро, автобус, пътят беше дълъг, минаваха часове в трафика. Ходене на училище, учене на езика в същото време. Тръгвах от вкъщи в шест сутринта, прибирах се около 23:00 ч. вечерта. Шест дни в седмицата никакво време за мен самия”.

И допълва: "Истанбул е огромен град, трудно е за новите хора. Но езикът беше най-важен, все пак много хора в Турция не знаят английски. Беше голямо изпитание за мен и ме научи на много.”

Преживяванията и битовизмите го правят по-силен и по-силен. Не му позволяват да се предаде, колкото и да е трудно. Да се откаже, когато вече е тръгнал по пътя. Балканска душа. Характерът му е това, което го задържа горе.

И всичко се върти около волейбола... Дотолкова, че да не знае как ще се развие животът му след него.

"Дали волейболът промени живота ми? Да, промени го из основи. Всичко се върти около него - знаеш какво трябва да правиш и го правиш. Ще ми бъде трудно, когато приключа с волейбола със сигурност - да водя живот като на обикновените хора. Не мога да живея ден за ден”, категоричен е той. 

Няма как да е по-различно. Ако след 20 години нашият герой мисли така, какво ли би било занапред? Определено фактът, че е израснал в спортно семейство, прави връзката още по-силна.

Хората от тези среди имат особената черта да бъдат докрай “в играта” и да горят в нея и след раздялата. Семейство Лагумджия не прави изключение.

“Волейболът е целият ми живот, вече 20 години. Топката е неизменно с мен, благодаря на баща ми, че накара мен и брат ми да се влюбим в спорта.”

А сега Лагумджия-старши предава знанията и опита си на други подрастващи. От 2001 г. (когато се ражда Мирза)  насам таткото има своя волейболна школа, през която са минали вече хиляди деца. В “бизнеса” е и майка им, която също води тренировки.

Децата им вече са пораснали, превърнали са се в прекрасни млади мъже. Всеки от тях, хванал юздите на живота здраво и преследващ голямата си цел.

Синовете на Екрем и Самира искат да имат не просто добра, а страхотна кариера.

Пътят  (и планът) на Адис засега върви отлично, след като реализира трансфери в най-добрите отбори в Турция и Италия. Монца, Пиаченца, Модена, Лубе, а сега и Фенербахче. Мечта за всеки състезател.

"Направих много добри сезони с Аркас, след това дойде Ковид и карантината. Не можах да се насладя на подготовката с Монца, първенството започна бързо. Не можехме да се виждаме с феновете, носехме маски навсякъде. Беше тежко изпитание, но ми показа, че мога да се справя. Прекарах пет години в Италия, сбъднах мечтата си. Това съм искал винаги, и определено отново бих се върнал там. Не се знае кога отново може да се случи. Определено отново бих опитал да спечеля титлата.”

Винаги има накъде повече - ставайки въпрос за мечти. Защото както се казва: трябва поне малко да те плашат, иначе не са достатъчно големи. И да гониш нови и нови върхове. Без да спираш.  

“За да бъдеш на върха, трябва да бъдеш постоянен, трябва да си максимално отдаден, концентриран. Да даваш всичко от себе си. Усиленият труд се отплаща, това е сигурно. Трябва обаче да правиш много жертви, не да се отказваш в трудните моменти и да казваш: “това не е за мен”. Талантът е важен, късметът също, но както казах, е малка част от всичко. Просто работи здраво!”, категоричен е Адис.

Смята ли се обаче за късметлия? Ако съдим по това през какво е преминал и къде се намира сега, вероятно отговорът е “да”. Въпреки че трябва и сам да си предизвикаш късмета.    

"Аз съм голям късметлия, всички спортисти имаме някаква доза късмет в живота си. По-голям процент е това какво правиш и как го правиш”, смята той.

Плод именно на добрата подготовка и здравия труд е настоящото историческо постижение на Лагумджия и съотборниците му - финалите в Лигата на нациите. “Полумесеците” отбелязаха най-доброто си класиране до момента, попадайки в осмицата на състезанието. Нещото, което им убягваше в продължение на години.

“Много сме развълнувани и щастливи, че влязохме във финалната осмица. Надяваме се да успеем да победим Словения, която е труден съперник, и да се борим за подиума”, заяви преди четвъртфинала Лагумджия.   

А следващата мечта е още по-голяма и по-смела. Жадувана от поколения състезатели на южната ни съседка, а понастоящем много реално да се случи. Олимпийските игри - своеобразният Еверест за всеки спортист.

"Мечтая с моите съотборници да се класираме на Олимпийски игри. Да напишем нова страница от историята и дори да спечелим медали”, споделя състезателят.

Рамо до рамо. Защото мечтите и желанията се сбъдват, когато има кой да вярва в теб. Обикновено един човек е достатъчен. Така и Адис върви редом с по-малкия си брат в преследване на голямата цел. Както и преди 20 години, когато започва всичко.

Истанбул и Измир. Два града, изиграли важна роля в живота им, променили всичко, за да стигнем до днес.

"Страхотно е да играя с брат ми - и в националния отбор, и на клубно ниво. Различно е на двете места, но ние сме повече от съотборници. Много съм щастлив, че играем заедно, и следващата година също ще сме заедно във Фенербахче.”

Мирза, който играе на същия пост като баща си - посрещач, и засега се изявява само в турски клубове. Започва като разпределител, но бързото му израстване на ръст и желанието да се развива в нападение, обръща нещата.

"Виждам едно много талантливо момче, с хубав отскок (усмихва се), но и много добър човек. Бъдещето е пред него и знам, че той ще направи нужното, за да постигне каквото иска. Успехът ще дойде съвсем скоро”, отговаря по-големият Лагумджия в отговор на въпроса как вижда брат си отстрани.  

"Горд съм да защитавам цветовете на Турция и брат ми да е с мен. Започнахме по времето, в което  Турция не бе на най-добрите си позиции, дори не бяхме в десетката, но ето, че получихме възможност да попаднем в топ 10, и дори можем да попаднем в топ 5. Подобряваме се всеки ден. Имаме прекрасни съотборници, смятам, че ни очакват тепърва много добри неща през тази важна година.”

В ръцете на Адис винаги е била атаката - отначало играе и като посрещач, и като диагонал. Окончателното му решение да изнася основната тежест на играта в нападение се оказва печелившо. Сега той е един от най-разпознаваемите състезатели на този пост, като носи успехите на националния отбор в тазгодишното издание на Лигата на нациите.

Вдъхновява се от досега си с различни състезатели, но най-много симпатизира на сръбската легенда Иван Милкович.

“За мен той е най-добрият диагонал”, категоричен е волейболистът.

Опитът на миналото, свежестта и лекотата на настоящето - от всичко това турският национал черпи “идеи”. Когато се докосваш до толкова много и различни хора - от различни възрасти, култури и с различни разбирания (дори за спорта), няма как да не бъдеш повлиян. Или както е модерно да се казва - “инфлуенснат”.

Докато сменя дестинации и отбори, Адис се среща и работи с редица световни звезди. Особено такива, които “дирижират” играта му. Разпределители - тези, без които диагоналите не биха били същите. Но не би било грешно да се каже и обратното.

По пътя си нагоре 211-сантиметровият състезател се среща с Лусиано де Чеко, Бруно Резенде, Санти Ордуна, Мурило Радке, Антоан Бризар. С кого обаче е изградил най-добрата си спойка?  

"Със Санти Ордуна имахме много добра сработка на терена, както и с Бруно Резенде. Те са топ разпределителите в “класацията” ми, но са ми и добри приятели.”

За Бруниньо, с който са заедно в Модена през 2022/2023, се изказва особено ласкаво по отношение и на цялостните му качества. Определено играч и капитан за пример. Обединител и ядро на отбора.  

"Бруно Резенде е един от най-забележителните състезатели, до които съм се докосвал. Истински лидер, вдъхновяващ съотборниците си, не се отказва. Лидерските му умения са невероятни.”

През двата сезона в Кучине Лубе (Чивитанова) Адис играе редом с българската звезда Александър Николов. Оттогава са и добри приятели. Не е случайно, все пак и двамата са балканци, със сходен темперамент. Целите - също. Предпоставка за началото на нещо хубаво.

"Алекс е мой добър приятел. Много отдаден на волейбола, дава всичко от себе си, винаги на 100%, не се спира пред нищо. Щур. Затова хората го харесват - оставя сърцето си на терена.”

В първата година в Лубе треньор на Адис и Алекс е настоящият национален селекционер Джанлоренцо Бленджини. От него нашият герой има също отлични впечатления и дори отбелязва водещата му роля за успеха на тима ни на Мондиала миналата година във Филипините.

"Той е чудесен треньор. Показва с всяка година, доказателство е и това, че класира отбора ви на финал на световното.”

Бленджини обаче не е единственият, който има такова влияние върху Адис.

"Имал съм много добри треньори в кариерата си. Един от тези, които са повлияли най-много върху мен, е Андреа Джани - с него работихме в Модена. Разбирахме се много добре, нещата вървяха чудесно.

Той е бил волейболист дълго време, това му помага в работата със състезателите. Разбира ги много добре, комуникацията е много добра.”  

Специално място в сърцето на Лагумджия има настоящият селекционер на турския  национален отбор Слободан Ковач. Боба, както е известен, водеше и клубния отбор на Адис - Фенербахче.

Именно той го събира отново в един отбор с брат му Мирза. Ковач има и по-отдавнашна връзка със семейството, тъй като е бил съотборник на баща им Екрем в югославския национален отбор.   

 Ковач поема Турция през 2025 г. е и в основата на успешното представяне на световното първенство, на което завършват шести. Историческо постижение за многомилионната държава.

Този Мондиал е сред най-запомнящите се събития за родения в Босна състезател. И най-вече последните два мача - осминафиналният двубой срещу Нидерландия, и четвъртфиналът - срещу Полша.

“Играхме страхотно и дадохме най-доброто от себе си”, споделя Лагумджия.

"Сред най-хубавите ми спомени са и трофеите и отличията, които спечелих в Италия, както и моментът, в който с националния отбор се класирахме за Лигата на нациите. Опитвахме от много време, но когато наистина се случи, смятам, че дадохме най-доброто от себе си. Ще продължаваме да го правим”.

Да бъде в редиците на турския национален отбор за Адис е повече от гордост. Но и голяма отговорност, която расте с всеки изминал ден и всеки успех. Както и прогресът, който се вижда с всяка година.

 "Играем за трети път сред най-добрите, на финали сме за първи път и смятам, че това е признак, че растем с всеки сезон.”

Целите на Адис се простират много по-далече от днес, утре, или след две години. Той е амбициран да надгражда себе си и да остане на терена, колкото може повече. Подобно на примера си за спортно дълголетие - Матей Казийски. Някой, на когото някога са искали да приличат много деца. Може би и самият Лагумджия.

"След десет години може би все още ще играя на високо ниво. Вече много състезатели играят до по-голяма възраст. Чудесен пример е Матей Казийски, който вече е над 40 години. На 37 спечели шампионата в Италия, стана MVP.

Всичко зависи от тялото ми, ще видим. Умората винаги влияе, трябва да се грижа за себе си както винаги. Ще разберем какво ще ни донесе животът.”

Защото дори и да не знаеш на къде води пътят, ще тръгнеш по него. Просто трябва да вярваш в крайната дестинация. 

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм