Дълъг път, завръщане към основите и сбъдната мечта в синьо

“Животът е като каране на колело -   за да запазиш равновесие, трябва да се движиш”, е казал някога един велик учен.  

А равновесието само по себе си означава, че няма как да избегнеш последствията от действията си. Повтаряш някакви формули, които знаеш, че са ти действали преди, но в теб има любопитство. То надделява, когато трябва да решиш относно нещо много важно, когато трябва да смениш посоката в живота си. Неведнъж...  

За да не си встрани от всичко това, е необходимо да запазиш силата на духа си. Дори това е малко да се каже.  

Да преминеш с  усмивка през всички изпитания и воля, да станеш по-силен. Както когато се бориш с наглед не толкова сложни неща, да успяваш да пресееш важното за теб. Дали наистина “това”, срещу което вървиш, непременно е лошо, или просто трябва да преосмислиш възгледите си.  

А може би всичко това изгражда пътя ти към по-добри постижения, по-добро “аз” - след дългочакано завръщане.    

Една такава история - за завръщане, отплащащи се усилия и нови приоритети, ще ви разкажа сега. Историята на бившия национал Светослав Иванов, който премина през много, за да стигне до трансфер в шампиона на България Левски София. Там, където ще играе редом със звезда от ранга на Тодор Скримов.   

И нашия герой не крие вълнението си от този факт.  

“Много съм щастлив, че ще играя в българското първенство след 5 години пауза. Със сигурност нивото се е качило доста оттогава”, споделя Светослав.  

Това е една сбъдната мечта. От онези, които не бързат, а те намират в точния момент. Нито по-рано, нито по-късно.  

Просто трябва да работиш здраво.  

Едно момче от малко балканско градче, което започва да преследва целта си доста рано, и вече почти 15 години волейболът е част от живота му. Дори неразделна такава.  

Историята започва в родната Берковица. Първите стъпки, неговото движение напред. Осъзнаването, че наистина го може.  

“Започнах да се занимавам с волейбол на 12 годишна възраст. Причината е господин Тодор Илиев, който ми стана учител по физическо възпитание и забеляза, че добре се справям с топка в ръце. Убеди ме да започна да тренирам при него.”   

Едва ли обаче някога си е представял, че ще стигне толкова далеч. Малкият Светослав мечтае за съвсем други неща - например - да стане археолог.  

И дори тренира друг спорт, преди “жълто-синята” топка да влезе окончателно в живота му. Тенисът на маса подобрява концентрацията му, и донякъде го подготвя за волейбола. Както и за поста, на който ще играе впоследствие.  

Всъщност, в началото позицията, на която се изявява, е съвсем различна. Разпределянето на играта е неговата роля, но постепенно нещата се променят. Някак постът го избира. С израстването и поради независещи от него обстоятелства, е преквалифициран на посрещач.   

“Като малък бях разпределител, но след това пораснах. В нашия отбор в Берковица нямахме достатъчно нападатели и така станах посрещач. Посрещането и защитата винаги са били силни елементи в играта ми. Никой не ми е избирал позицията – стана естествено”, споделя Светльо.  

Друг път за него вече няма, а той продължава уверено по него.  

В осми клас за първи път е повикан в националния отбор (до 16 г.) и е забелязан от ръководството на Марек Юнион-Ивкони. Талантът му му отваря вратите към големия волейбол. Там завършва училище и играе както при юношите, така и при мъжете.  

“В Марек съм още от дете. Благодарен съм на клуба за всичко, което направи за мен, и ще се радвам след време отново да нося фланелката на тима”, заявява малко след първия си трансфер в чужбина няколко години по-късно.  

Мечтата се сбъдва, първата крачка към нови успехи е факт. Турция е първата дестинация, на която акостира.  

Там приключението продължава почти три сезона и не завършва по най-добрия начин. Финансови проблеми прекъсват сътрудничеството му с Джизре, като известно време остава без отбор. И споделя, че това е може би най-трудният момент в кариерата му.   

След това пътят му продължава в Азербайджан, където става част от Хиласедичи (Баку).   

Бавно, но сигурно върви напред. Все повече и все повече се доближава до голямата си цел.  

Миналия сезон бе едно от главните действащи лица в  румънския гранд  Стяуа (Букурещ) - многократен носител на титлата в северната ни съседка. Един от най-успешните отбори.  

“Това беше един от най-хубавите и безпроблемни за мен сезони досега и много ми харесваше там”, споделя посрещачът.      

 В началото на сезона триумфират с Балканската купа, с което Стяуа се завръща в европейските турнири. 

Изпъстрен с хубави моменти, приятелства и лекота - сезонът се изнизва неусетно. Както всяко добре прекарано време.  

В Стяуа Светльо е съотборник с друг бивш национал - центъра Красимир Георгиев. Двамата са страхотен тандем не само на терена, но и извън него.  

“Разбирахме се отлично с всички, излизахме заедно доста често”, казва Иванов.  

Разбира се, не липсват забавни ситуации. Особено когато състезателите започнат да говорят на родните си езици - в една мултикултурна среда винаги се случват такива неща. Все пак те говорят друг универсален език - този на спорта.   

“Забавно беше, когато останалите не разбираха езика, на който говорехме с Краси, и определено имаше доста смешни моменти”,  допълва волейболистът.  

Идва обаче времето за решаващи срещи.  

След безапелационно лидерство през редовния сезон отборът му завършва четвърти в първенството. Дълга серия за бронза - от пет срещи, решава развоя и оставя лека горчилка в състезатели и щаб.  

Изглежда, все още не му е писано да спечели трофея. И, може би, фразата, че всяко нещо търпеливо чака времето си, важи в пълна сила и тук.  

И времето идва.  

Мотивираната и стабилна игра във всеки мач привлича вниманието на новия му клуб. Защото той е това, което наистина търси, мястото, на което може би ще сбъдне мечтата си.   

Не е случайно - Левски София е клуб с традиции, страхотна тренировъчна база и щаб от професионалисти. От теб се иска просто да работиш и да работиш.  

Да си мобилизиран докрай, да преследваш желаното. Да носиш амбицията в себе си, да оставяш сърцето си на терена.  

А тези качества са присъщи на нашия герой, който с всеки сезон иска повече и повече.   

“Надявам се да спечелим колкото може повече трофеи този сезон”, категоричен е Светослав.  

Волейболът е неговият живот. Нещото, без което трудно би си представил съществуването си. Но и е това, което променя живота му във всички аспекти - навиците ти, поведението ти и всичко останало.  

“Волейболът е начин на живот за мен - не минава и ден, без да се случи нещо, свързано с волейбол покрай мен.”  

 И дори успява да запали и сестра си по спорта.  

 Разликата им е седем години, и, когато баткото вече е навлязъл сериозно във волейбола, малката Ивена започва да тренира - в същия клуб. Дори и на същата възраст. Няма нищо случайно.  

"Вдъхновяваше ме това, че пътува по състезания, среща нови хора и има какво да разкаже, а и волейболът е страхотен спорт. Ползите за здравето също са много. Но истината е, че аз и преди си го обичах много”, споделя сестрата на нашия герой.  

“За мен той винаги ще остане любимия ми брат. Дори тренировките и работата му да го отвеждат на хиляди километри от мен, аз винаги мисля за него и винаги ще бъда неговата малка сестричка. Пожелавам му да продължава да постига огромни успехи и най-вече да бъде здрав. И да не се променя никога – защото той е един от малкото хора, които славата така и не успя да главозамае”, продължава разказа си тя.  

Кой друг, ако не сестра ти, би те описал по-добре? Човекът, който те познава повече от отлично - едно твое по-малко копие, по-нежно и събрало цялата ти обич.    

Няма как да е по-различно, когато притежаваш толкова много положителни качества - да си честен, усмихнат и целеустремен. Просто привличаш околните. Печелиш симпатиите им, всичко е по-лесно.  

Съответно цени и уважава личности, показващи същото. Да, ако се усмихнеш на света, той ще ти отговори със същото. На принципа на огледалото, както всичко в този живот.  

А най-голямата му подкрепа са именно най-близките му. И по кръв, и по душа. Хората, на които държи най-много, тези, на които най-много се доверява. Семейството и това другото, което сами избираме - приятелите.   

 Ценно е, защото както казва той - доверието в днешно време “може би е слабост”.  

Но и да ти се доверят е по-голям комплимент от това да те обичат.  

 Да имаш до себе си такива хора е истински късмет - както в живота, така и в спорта. Защото доверието се изгражда бавно и постепенно, но без него няма сплотен отбор. А той е предпоставка за успех и решителност в динамични ситуации.   

Късмет е и да можеш да правиш това, което обичаш. Твоето призвание, а не просто професия.  

“Определено мисля, че съм късметлия, щом имам възможност да изкарвам пари с това, което обичам да правя”, категоричен е Светослав.  

А това едва ли щеше да е възможно без някого, който да те стимулира да бъдеш все по-добра версия на себе си. Да знаеш, че живееш, дишаш, усещаш мечтата си. И тя е все по-близо... докато не стане реалност.  

Благодарността и признанието са най-ценните подаръци, които можеш да дадеш на себе си и на този, който върви заедно с теб по пътя. Учител, треньор, родител - няма значение, просто му отдай подобаващото.   

В случая на нашия герой не е по-различно. Той винаги ще бъде признателен на своя любим учител, а по-късно и треньор, Тодор Илиев - основател на ВК Тони спорт (Берковица).   

“Без него в нашия малък град нямаше да има волейбол, благодарение на него в момента имам възможността да изживявам мечтата си”, споделя Иванов.  

След него още няколко поколения навлизат във волейбола под крилото на Илиев. Учи ги на най-важното и гради качества, които вече са дали своя резултат при Светослав. И кой знае - може би скоро от там ще излезе следващият талант на България.  

За успеха е нужна много работа, но тя сама по себе си не е достатъчна. Трябва и голяма доза постоянство в действията и стабилна психика.   

Последното отличава големите състезатели от просто добрите. Защото те действат не само днес или утре, тази седмица, или когато са “готови”. Каквото и да значи това. Трудностите не ги отказват. Те влагат себе си всеки ден в заниманията, възстановяват се, самоусъвършенстват се.   

Защото упоритостта е в основата на всичко, просто трябва да вярваш. За да бъдеш винаги близо до целта.