Роден с волейболна топка в ръка: Да изграждаш собственото си наследство

Има неоспорим ритъм в живота на момче, родено с волейболна топка, почти залепена за ръцете му. За Кристиан-Даниел Кицигой играта никога не е била нещо, което просто е открил. Това е родният език, говорен и от двете страни на родословното му дърво.

Дядо му, Константин, носи румънските цветове на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., където националният отбор завършва пети – както и на Европейското първенство през 1975 г. и Световното първенство през 1974 г. Между 1998 и 2001 г. той по-късно поема ръководството на националния отбор. Баща му, Кристиан Кицигой, беше стълб на най-добрите румънски клубове и националния отбор. Майка му, Радостина Градева-Кицигой, донесе своето силно волейболно наследство от другия край на Дунав, блестяща за българския национален отбор. Но ако стъпите на терена с младия посрещач, бързо ще осъзнаете, че името на гърба на фланелката му не е сянка, от която бяга – а основата, на която стои.

"Никога не съм го усещал като тежест," казва Кицигой.

"Израстването сред тази история определено ми даде допълнителна мотивация. В същото време винаги съм искал да изградя собствена кариера и собствена идентичност. Винаги съм искал да бъда по-добър."

Построено в лабораторията

Историята за това как дете, родено във Варна през 2005 г., се превърна в една от най-ярките звезди в румънския волейбол звучи като майсторски клас по дисциплиниран занаят. Преди дядо му да открие волейболната си академия Titanii в Букурещ, той прекарва две цели години, тренирайки малкия Дани на всяка основна стъпка, всеки подход и всеки скок.

Тези ранни сесии подготвят състезателя за сложните тактики и за изграждането на настроението, необходимо за елитния спорт. "Дядо ми е изпитал волейбола на най-високо ниво," размишлява Даниел.

"Повечето от съветите му бяха насочени към оформянето на характера и умствената страна – да останеш скромен и да работиш, независимо какво се случва около теб."

За да подсили физическите си дадености, Дани влиза в това, което описва с лека усмивка като "роботски режим". Докато другите деца се мотаят из квартала или просто са навън, Кицигой преминава през специализирани тренировки по биомеханика с треньора по лека атлетика Гюнер Кемал, отключвайки експлозивността, която днес позволява на 204-сантиметровия състезател да атакува топката от зашеметяваща височина от 3,67 метра. Когато започнаха локдауните по време на пандемията през 2020 г. и нормалните тренировки бяха спрени, той се адаптира, превръщайки стълбището в блока в площадка, тичайки и скачайки по хиляди пъти на ден.

Тази неуморна концентрация се отплаща рано. На 15 години дебютира в елита в Румъния. На 18 години, играейки за полските силни клубове ЗАКСА Кенджежин-Кожле, той обърна финала на Суперкупата на Полша от пейката и по-късно стана най-младият чуждестранен играч, печелил наградата MVP в полската лига.

Семейният двигател

За да се справиш с този бърз възход, е нужна силна система за подкрепа, а семейството на Кицигой запълва това пространство с естествено разделение на труда.

"Нямах толкова много неща за учене от българската страна като цяло, защото аз и майка ми не говорехме толкова много за това. Тя е по-емоционална и се опитва да ме подкрепя. От румънска страна – всичко, защото баща ми ми беше треньор още от дете. Той ме научи на повечето неща, които знам. Но в гените, със сигурност, го имам и от двете страни."

Когато различни поколения елитни волейболни умове гледат един и същ мач, разговорите след мача естествено получават собствен живот.

"Почти е невъзможно да водиш нормален разговор след мач. Всички забелязват нещо! Понякога става тактическо, но повечето пъти усещат, когато имам нужда от съвет или просто подкрепа. Късметлия съм, защото знам, че всичко, което ми казват, идва от опит и защото искат най-доброто за мен."