217 см и маратонки номер 50: Най-добрият център на Европа

С височина 217 сантиметра и маратонки номер 50, Бартломией Лемански е трудно да не се забележи. Въпреки това, той изчезва от полския национален отбор за цели седем години. Някога великият талант на полския волейбол междувременно е преминал през много по-труден път от този, който се вижда на игрището – той изпитва психически затруднения, спира да се наслаждава на спорта и стига до момент, в който сериозно обмисля да приключи с кариерата си завинаги.

Той търси професионална помощ, с подкрепата на най-близките си, и отново намира удоволствие в играта. А това лято Никола Гърбич му даде възможност, на която почти никога не се е надявал.

След седем години без участие в националния отбор, Лемански завърши сезона с два златни медали – от Лигата на нациите и от Европейското първенство. Но той не беше просто част от отбор, който печели трофеи. В 23 официални мача на националния отбор той отбеляза 59 точки от блокада, най-много от всички европейски играчи през международния сезон, във финала на Лигата на нациите имаше 100% представяне в атака, а във финала на Европейското първенство беше третият най-ефективен играч на Полша.

Като допълнителна награда дойде първото индивидуално признание в кариерата му с мъжкия отбор – на 30-годишна възраст. Затова думите му, че е благодарен за самата възможност, звучат още по-въздействащо. 

"Имаше момент, в който наистина нямах никаква надежда, че ще получа тази възможност. Получих този шанс и съм щастлив, че го използвах на 100 процента, защото завършваме сезона с националния отбор с два златни медала. Дори и това да беше само един сезон и да завърши там, съм изключително благодарен за възможността, която получих", каза Лемански след финала.

Той също така достигна мястото си в стартовия състав след комбинация от обстоятелства. Здравословните проблеми на съотборниците му отвориха пространство и Лемански го използва по най-добрия възможен начин.

"Отчасти се дължи на факта, че двама основни играчи имат здравословни проблеми и че трябва да запълним тази празнина. За съжаление, така стоят нещата – резервата получава шанс заради инцидент с някой, който до тогава е бил основен състезател. Искам момчетата да са здрави, надявам се скоро да се върнат, така че догодина отново ще се конкурираме за място в отбора."

Има моменти във финала, когато изглежда, че съдбата е решила да му върне поне част от това, което му е отнела през предишните години. Един момент ще бъде особено запомнен.

"Помня усмивката на съдбата. Направих грешка при много важна топка, но получихме точка, защото противниците докоснаха мрежата. Тогава мислех, че просто не трябва да изпуснем тази възможност. Беше сякаш съдбата ни се беше усмихнала, защото това беше много важен момент. Със сигурност ще помня това дълго време.

Въпреки това, мисля, че играхме добре. Имахме един спад в този гейм, когато ни оказаха малко натиск, но сезонът приключи по най-добрия начин - с медал. Не мисля, че ще анализираме играта повече. Освен ако Никола веднага не ни събере да гледаме видеото от този мач отново, но се надявам да не го направи," казва Лемански през смях. 

Нервното напрежение около големия финал не е било проблем за отбора, свикнал да играе мачове за трофеи.

"Имаме много опитни играчи, които вече са играли на много финали. Разбира се, всеки изпитва някаква нервност, винаги се появява, но всеки от нас с времето е научил как да се справя с нея по свой начин и да реагира на такова предизвикателство. Беше труден мач, но щом влезеш в ритъм, всичко изглежда много по-добре."

Какво е вплетено в медала, който е на врата му? Отговорът разкрива в няколко изречения колко далеч е пътувал Лемански, за да стигне до Милано.

"Всъщност, цялата ми история. Вече съм чувал няколко пъти, че моята история е доста специфична. Надявам се да вдъхнови някого. Бях наистина много близо до решението да се откажа от всичко, да се откажа от спорта. Психически ми беше много трудно. Но с помощта на най-близките ми, годеницата ми, както и професионалната помощ, която получих, успях да изляза от всичко това и да започна отново да се наслаждавам на волейбола."

И с завръщането на удоволствието състезателят, за който някога смятан за един от големите таланти на Полша, започва да се завръща.

"Формата ми се подобри и успях да се върна в националния отбор."

Затова след финала емоциите лесно изплуват на повърхността. Човек, който неотдавна е мислил да се откаже от всичко, стои пред пресата като европейски шампион.

"Наистина исках да оставя волейбола и се радвам, че не го направих. Вложих много труд и имах късмета да бъда тук. Мога да благодаря на много хора, че са тук сега, и, че носят този медал на врата си. На всеки съотборник поотделно, на хората от треньорския щаб, на техните близки...".

В крайна сметка не може да обясни по-просто какво означава за него златният медал, спечелен в Милано.

"За мен този медал наистина e всичко. Всичко. И така ще остане завинаги."

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм