„Ако аз не знам къде ще ударя, как ще знаят съперниците?“

Продължаваме рубриката на BGVolleyball.com „Историите на…“! Гост в това издание е легендарният Фердинандо „Фефе“ Де Джорджи.

След като в предишното издание, с което подновихме рубриката "Истории на:" ви потопихме в света на незабравимите фенски приключения, този път се връщаме към 90-те години, за да надникнем зад кулисите на италианския волейбол и да усетим атмосферата в съблекалните и тренировъчните зали от онова време.

А кой би могъл да ни върне по-добре към тези години от Фердинандо „Фефе“ Де Джорджи – една от емблематичните фигури в историята на италианския волейбол, представител на легендарното „поколение на феномените“, а днес селекционер на мъжкия национален отбор на Италия?

Сред многобройните спомени, които Фефе пази от състезателната си кариера, специално място заема Любомир Ганев. Двамата са били съотборници в Кунео, където ги свързвали не само мачовете и тренировките, но и безброй случки извън игрището. Именно там се родило приятелство, което устояло на времето, а общите им преживявания били толкова много, че Де Джорджи признава с усмивка: за Любо спокойно би могъл да напише цяла книга.

И щом започне да разказва, веднага става ясно защо. Ганев бил от хората, около които винаги се случвало нещо – на игрището, в съблекалнята, на масата или в хотелската стая. Десетилетия по-късно Фефе продължава да си спомня тези моменти със същия смях, особено когато стигне до прочутата „ананасова диета“.

По онова време Любо тежал около 150 килограма, но ако някой дръзнел да му го напомни, отговорът бил готов: „Да, но са добре разпределени!“

Ганев обичал хубавата храна и никак не си падал по ограниченията, особено когато ставало дума за зеленчуци и салати. Затова и прочутата му „ананасова диета“ имала доста своеобразни правила. „Диетата му с ананас се състоеше в това да яде всичко… освен ананас“, разказва през смях Де Джорджи.

А когато разговорът стигал до зеленчуците, Любо имал още един готов отговор: „Единственото зелено, което обичам, са доларите!“

Тъкмо способността му да обръща всяка ситуация с една-единствена реплика е сред нещата, които Фефе помни най-ярко. Особено колоритни били разговорите със Силвано Пранди – тогавашния треньор на Кунео, бивш селекционер на Италия и дългогодишен наставник на България.

По време на една тренировка Ганев атакувал от зона 4 и няколко пъти бил спрян. Пранди прекъснал заниманието и му обяснил, че съперниците вече знаят накъде ще удари, защото атакувал твърде често в една и съща посока. Повторил му го два-три пъти, докато Любо, вече видимо нетърпелив, го погледнал и отвърнал:

„Силвано, ако аз самият не знам къде ще ударя, как съперниците могат да знаят?“

Подобни отговори неведнъж оставяли Пранди без готова реплика и тренировката просто продължавала.

Същото се случвало и с посрещането, което определено не било сред любимите задължения на Ганев. При къс сервис към него той нерядко се отмествал и оставял топката на съотборник, а обяснението било неизменно: „В договора ми не пише, че трябва да посрещам.“ Същият аргумент влизал в употреба и при пусната топка – щом не го пишело в договора, значи не било негова работа.

Веднъж Пранди отново опитал да го убеди: „Любо, аз знам, че можеш да посрещаш. Сервисът е лесен, топката идва право към теб – просто я поеми с багер. Знам, че можеш.“

Докато слушал, Ганев започнал характерно да поклаща глава. За съотборниците това вече било сигурен знак, че предстои нещо интересно, и всички се приближили, за да чуят какво ще последва. Когато Пранди приключил, Любо го попитал:

„Силвано, ти знаеш, че мога?“

След утвърдителния отговор на треньора направил кратка пауза и отсякъл:

„Е, ти го знаеш. Аз не го знам.“

И този път Пранди останал без отговор.

Според Де Джорджи именно в тези диалози най-добре личала особената връзка между двамата. Пранди търпеливо обяснявал волейболната логика, а Любо неизменно намирал своя собствена, срещу която понякога просто нямало какво да се каже.

Фефе бил сред малкото съотборници, които сравнително лесно се справяли с неизчерпаемата енергия на Ганев, затова Пранди често ги събирал по двойки на тренировка. За Де Джорджи това се превръщало в истинско упражнение за концентрация. Любо бързо се отегчавал и започвал да импровизира – връщал топката с глава, лакът или гърди, а партньорът му трябвало да бъде готов за всичко. Години по-късно Фефе се шегува, че това вероятно е било едно от най-добрите упражнения за реакция в кариерата му, защото никога не знаел накъде ще полети следващата топка.

С тренировките по двойки Фефе някак се справял, но съвместното съжителство с Любо се оказало съвсем друга история. Пранди ги настанил в една стая само веднъж и това било напълно достатъчно. Ганев бил запален по видеоигрите и през онази нощ нямал никакво намерение да си ляга рано. В три-четири часа сутринта лампите още светели, играта продължавала, а Де Джорджи почти не успял да мигне. На следващия ден отишъл при Пранди с една-единствена молба:

„Силвано, упражненията по двойки са добре, но ми смени стаята. Все пак трябва и да поспя.“

Така приключил първият и последният им опит като съквартиранти.

Една от най-невероятните истории е от втория им сезон заедно, когато до Любо стигнали слухове, че клубът обмисля да се раздели с него. Това видимо го притеснявало и преди тренировка често повтарял: „Искат да ме сменят. Тези искат да ме сменят.“ Съотборниците му се опитвали да го успокоят, но един ден Ганев пристигнал напълно убеден: „Сега вече съм сигурен.“

Когато Де Джорджи го попитал откъде знае, Любо извадил малко устройство, донесено от България, за което твърдял, че може да прихваща разговори по мобилни телефони. Именно тук Фефе и до днес трудно сдържа смеха си – Ганев прекарвал част от свободното си време около офиса на клуба, опитвайки се сам да разбере какво се говори за бъдещето му.

Щом съотборниците му разбрали какво прави, веднага се опитали да го вразумят: „Любо, ти луд ли си? Това е незаконно, могат да те арестуват!“ Ганев обаче не изглеждал особено притеснен. За него било по-важно да разбере дали в клуба наистина обмисляли да се разделят с него. „Аз ги чух. Искат да ме сменят“, настоявал той.

И не спрял дотам. Започнал да носи устройството със себе си дори при гостуванията на отбора, решен на всяка цена да стигне до истината. Продължил, докато накрая не се убедил, че опасенията му били напразни и всъщност никой не възнамерявал да го сменя.

Зад всички тези анекдоти Фефе държи да напомни нещо важно: Любомир Ганев не бил просто колоритен характер и неизчерпаем източник на забавни истории, а и изключителен волейболист с огромно присъствие на терена.

Също толкова впечатляваща била и връзката му с публиката. Любо общувал с трибуните, провокирал ги, забавлявал ги, търсел камерите и умеел да превърне всеки мач в истински спектакъл.

Именно това е едно от нещата, които Де Джорджи би искал да вижда по-често и в съвременния волейбол. Не всеки трябва да бъде шоумен като Любо, но общуването с публиката остава важна част от магията на спорта.

Може би затова, десетилетия по-късно, Фефе продължава да разказва тези случки с неподправено удоволствие. Любомир Ганев е от онези личности, които оставят следа не само с играта си, но и с характера, чувството си за хумор и способността да превърнат дори най-обикновената тренировка в история, която съотборниците ще помнят с години.

Някои волейболисти остават в паметта с титлите и рекордите си, други – с невероятните случки, които продължават да се разказват дълго след края на кариерата им. Любо Ганев несъмнено принадлежи и към двете категории.

Именно такива спомени ще продължим да събираме в рубриката „Историите на…“ – за хората, които оставят следа във волейбола не само с постиженията си на игрището, но и с незабравимите моменти извън него. Защото резултатите остават в статистиката, а случките, които предизвикват смях дори десетилетия по-късно, се предават от поколение на поколение.

---------

Стани фен на BGvolleyball.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на волейбола.

Следвайте BGvolleyball.com в Инстаграм