Гибона

Георги Константинов избра съдбата и семейството си на Герена

Освен на настоящите български волейболисти, е време да обърнем внимание и на бившите величия в този спорт, които са донесли едни от най-големите успехи във волейбола през годините.  Да припомним техните постижения и направим достояние миналата слава за младото поколение...

Прякора Гибона в българския спорт като че ли е най-разпространен. Разбира се, сещате се веднага за Божидар Искренов, както и за Пламен Константинов, който в момента жъне успехи на треньорското поприще в Русия вече втори сезон. Пламен обаче не спечелва прозвището си, а го наследява. Именно баща му е и първият, който става известен с етикета Гибона. Печели прякора си още в казармата, както и повечето от волейболните ни легенди през 50-те и 60-те години. Борба за малко отпуска и тарикатлък всъщност оставят диря през целия живот на Георги Константинов. В спортната рота на ЦСКА е приет като гимнастик, но остава на свръхсрочна служба заради неуспехите си. Старшината решава да измъчи още повече Георги, като обещава градска отпуска на него и двамата волейболни новобранци Никола Руски и Васил Симов. Константинов обаче трябва да издържи повече от него на една ръка на висилката, а старшията е сигурен, че това няма как да се случи… Волейболистите обаче се притичват на помощ и го забаламосват, докато Георги придърпва в дланта си края на предварително приготвения в ръкава на анцуга войнишки колан. Така с малко хитринка Константинов остава на лоста 25 секунди повече от старшината, който изумен от поражението спонтанно извикал: „Ти не си волейболист. Ти си гибон. Можеш да висиш като гибон“. Никола Руски, предчувствайки дните у дома, пръв започва радостно да повтаря: „Гибоне, браво Гибонче!“ 

 

 Още от гимназията в столичния квартал Подуене Георги е едър, висок е почти два метра. Включва се в ученическите строителни бригади за изграждането на стадиона в Герена, което се оказва решаващо за целия му живот. Един от големите ни треньори в леката атлетика в миналото Стоян Славков забелязва огромното момче. Включва го в отбора на Левски, а Константинов се състезава успешно в скока на височина и тласкането на гюле. Един от най-големите ни волейболни треньори Димитър Гигов обаче успява да плени 198-сантиметровия младеж. Специалистът, извел България до сребърните медали на световното в София през 1970-а, успява да събере и създаде истински звезден колектив в синия клуб. Гигов подбира всички млади таланти в V училище в Павлово през 1952 г.: Георги Константинов, Никола Руски, Любомир Поптодоров, Константин Шушулов. 

Първото си признание Константинов получава още през първата си година като юноша на Левски. Гибона е един от най-добрите в шампионата, а създателят на волейбола у нас Валентин Анков дава изключително висока оценка за изявите му на игрището. Георги не се задържа дълго при наборниците си и година по-рано е включен в мъжката селекция на сините. Така застава рамо до рамо с имена като Илия Асенов, Харалампи Аспарухов, Александър Алексиев…  
Колективът е невероятен, а Димитър Гигов успява да създаде истински звезден отбор. В три поредни години избраниците му печелят силния международен турнир в Палермо за Купата на президента на Италия (1955-1957). През 1956-а е и републикански вицешампион, а три години по-късно Левски е непобеден, като оставя втори дори и звездния по това време отбор на Миньор Перник. Клубната кариера на Константинов е преминала още през отбора на Спартак, както и на обединения Левски Спартак. През 1970-а спира активната си кариера, като две години по-късно се включва като играещ треньор за отбора на Сопот. Гибона успява да спечели промоция за А група, като същата година бе чествана и 20-годишната му кариера. 

Левски обаче има и по-сантиментална стойност за Константинов. Там се запознава със съпругата си Ева, а по-късно и двамата стават и национални състезатели. Ева Дойчева бе част от златния отбор на Левски, воден от Владимир Прохоров, спечелил първата за България Купа на европейските шампиони по волейбол през 1964 г.

От 1962-а Гибона неизменно е сред представителната ни гарнитура, като освен на две световни първенства е един от тима ни и в олимпийския дебют на волейбола в Токио през 1964 година. Именно този турнир Константинов определя и като свой връх в кариерата си с петото място на България в японската столица. Гибона е един от титулярните ни нападатели, а разказва за два мача от турнира, които няма да забрави. В първата от тези срещи съперник ни е европейският шампион от предишната година Румъния. България повежда с 2:1 гейма, водим в четвъртия с 9:4 и в 5-ия с 14:11, но изпускаме румънците с 2:3. Във втората от тези решителни срещи обаче Гибона и другите ни национали победиха силните по това време унгарци с 3:1 и заеха 5-ото място. 

Дебютът на Константинов в официален мач на националния ни отбор обаче е две години по-рано – на световното първенство в Москва, когато оставаме на крачка от медалите с четвъртото място. Следващата 1963-а отново е белязана от четвърто място – този път на европейското първенство в Букурещ. „В мача срещу Русия направихме два велики гейма. Просто надминахме себе си. Искахме, решихме, играхме и доказахме, че можем да бием "Сборная". Обаче просто така, без някой да "съветва" нас или треньора, без някаква заповед отгоре, самият аз не знам защо, в третия гейм направо спряхме да играем и... загубихме с 2:3“, спомня си Константинов болезненото поражение. Решителният мач за третото място е България - Унгария. И тук отново сякаш някаква зла участ отново се намесва. Нашите печелят първия гейм и повеждат с 8:3 и във втория. За зла участ обаче помощникът на Захариев, покойният Иван Милев, преди началото на гейма е подал на съдийската маса погрешна стартова шесторка. Вместо играещия на терена Илия Асенов - Гулето неволно е вписал започналият в първия гейм капитан Гюдеров, който е на пейката. Така геймът продължава при резултат 0:3 точки за унгарците. Това естествено срива играта ни и отново – четвърти. На световното първенство в Прага през 1967-а Константинов отново е в тима ни, а националите ни остават на седмото място от 22 отбора.

Голямата гордост на Гибона обаче са двамата му сина Юлиян и Пламен. По-големият не успя да се задържи в спорта, въпреки че като малък също показва отлични качества. Пламен обаче е пленен още от малък от волейбола и напълно заслужено наследява не само таланта, но и прякора на баща си.

Мила Панайотова, в. Тема Спорт